чешкия

През последните петнадесетина години интересът към българския символизъм неотклонно нарастваше. Появиха се ценни монографични изследвания, посветени на негови представители, както и няколко книги с документално-мемоарен характер. Съживяването на интереса към проблематиката на символизма беше продиктувано от обстоятелството, че в определен исторически период тълку ването на това литературно направление беше подчинено на предвзети тези, осъществяваше се схематично и едностранчиво. На практика това доведе до редица погрешни оценки, до легализиране на примитивната формула „дотолкова - доколкото“ и ликвидиране на същностно-специфичното за символизма като Литературно направление. Неговата „реабилитация" обаче не бива да се схваща като пълно, безусловно възприемане на символистичната философия и естетика. В този смисъл съвременният подход към символизма не е тотално отрицание на постигнатото от „догматичната“ критика, а освобождаване от всичко погреш но или грист растно, врастнало в нейните теоретически постановки. Днешната наша марксическа литературна история не може да не излиза от положе нието, че като естетическо явление символизмът е предпоставен от идеалистическа философска система и че в крайна сметка той е служил обективно и независимо от волята на адептите си на политическите въжделения на отределени реакционни сили. Но ръководейки се от подобен ориентир, нашата наука е задължена да се справи със значително по-сложни проблеми, отколкото преди 20 години. Първият етап от „реабилитацията“ на символизма е осъществен успешно - най-значителните му представители в нашата литература заеха местата си по достойнство, по талант, а не в резултат от натрапени схеми. Оттам нататък предстои по-трудното - събирането на достатъчно доказателствен материал за само битността на българския символизъм. Опора за подобна теза е общият развой на новата българска литература, както и известно закъс нение на родния символизъм в сравнение със западноевропейския. В пряка връзка C това стои и вы росът за необходимостта от разработка на общотеоретични проблеми на символизма, свързани с неговата философия и поетика.

Казано много общо и схематично, "деконструктивизмът" на Дерида, а заедно с него - и целият философски постструктурализъм, се обръща към философския контекст на проблематиката на смисъла, изс:ледва предпоставките на традиционното схващане и дефиниране на смисъла и се опитва да ги разколебае отвътре. Да разколебае, а не да разруши или преодолее. Дерида иска да разкрие функционирането на тази система, да дешифрира "смисъла на смисъла". При това той се опира както на структурното езикознание, така и на феноменологията на Хусерл и Хайдегер- ето защо може да се каже, че неговата философия има корени, cxoдmil с тези на чешкия структурализъм от Периода между двете световни войни (срв. Холенщайн, 1974 и 1976). При Дерида това означава, че проблематиката на смисъла се доближава до главния феномен на феноменологията - феномена на света, чрез който тематизира основаната от Кант философска традиция на новото време, където въпросът за смисъла на света се решава в рамките на трансценденталната история на смисъла, респ. в рамките на рефлексията върху целостта, снабдяваща нещата със смисъл. Техният смисъл у Хегел, например, препраща към мястото, което заемат по пътя на мисълта към нея самата, към идеята, излъчвана от нещата. И пон~же този път на мисълта към нея самата е необходим процес, следва, че снетът е система (като резултат от необходим и целеносочен развой); аКо искаме да разберем смисъла на смисъла, трябва да обясним неговата систt~мност, в която сякаш се утаява закономерният генезис.