Четвърт

Успехите, които постигнахме през изтеклия четвърт век в изграждането на икономическата мощ на България, ни радват не сами по себе си. Българската комунистическа партия винаги е поставяла и поставя над всичко човека; грижата за човека винаги е била и е нейна първостепенна грижа. Много са измеренията, които характеризират повишаването на жизне ното равнище на нашия народ. Да вземем например реалния доход на човек от населението. Само през периода 1953-1968 година той е нараснал от 341 лева на 933 лева (по цени 1952 г.) или близо три пъти. Последователно у нас се провежда линията на постепенно увеличаване на работната заплата и намаляване цените на стоките за народно потребление, израз на която е и постановлението на Централния комитет на партията и Министерския съвет за понататъшно повишаване жизненото равнище на народа, публикувано преди няколко дни.

В първите десетилетия на XIX в., когато нашите възрожденци правят плахи опити да пишат стихове на роден език, учейки се от поезията на другите народи - гърци, сърби и руси, във Влашко живеят българи, които творят стихове на гръцки език. За това говори един ръкопис, съхраняван в архива на Румънската академична библиотека (фонд «Гръцки ръкописи»). В една малка тетрадка от 16 листа с размери 20 х 14 см са записани с четлив скоропис пет стихотворения, три от които са дело на българи: 1. Поема от 160 тристишни строфи (л. 2-13а) със заглавие: «Стихотворение на славянски потомък от България, [написано] в петата година от надигането на гръцкия народ! За четиривековното жалко шествие на човешкото роптаене!» Указанието, дадено в заглавието за времето на съставяне на поемата, свидетелствува, че тя е била написана в 1825 г. (т. е. в петата година от обявяването на гръцкото въстание в 1821 г.). Към тази дата насочва и краят на творбата - там е отправен възглас към руския император Николай (който в 1825 г. е вече на власт). 2. Четиристишие от 1812 г. (л. 146) от Константин Ляскоглу от Пловдив. То е прослава на първата година от управлението на влашкия владетел Караджа: Сега Караджа е владетел на Дакия, за дакийския владетел Караджа пея, мирът при Караджа [е] нова радост и спокойствие, прелестна е годината на неговото управление. Стихът е своеобразен (в никакъв случай не може да се нарече акростих) - сборът от аритметичните стойности на буквите във всеки стих дава годината, в която е написано сти хотворението - 1812 г. Римуван е първият с четвъртия стих. Съществува вътрешна рима и в самия трети стих. Всички стихове са с различен брой на сричките - първият и вторият - 13, третият - 17, четвъртият - 12. Поетът е пренебрегнал съразмерността на стиховете по отношение на броя на сричките, изглежда, за да получи еднакъв аритметичен сбор на стойностите на буквите в тях. 3. Тристишие от 1818 г. (л. 15а) на «славянски потомък от България» (вероятно това е лице, различно от автора на голямата поема). То е посветено на същия владетел Караджа, но се отнася за годината на неговото сваляне от власт, т. е. за годината на неговото бягство (както се споменава и в заглавието на стихотворението). От първия стих става ясно, че поетът е взел под внимание четиристишието на Константин Ляскоглу. Той използува дори същия епитет, за да охарактеризира началния период от управлението на Караджа: Споменатата година беше наистина прелестна, но Караджа беше недостоен за всякаква похвала. О! Настоящата година с искреност говори за тези неща.

Когато през 40-те години на миналия век книжовници като Васил Априлов, Георги Пешаков, Анастас Кипиловски, Неофит Рилски и още неколцина техни съвременници популяризират с възхищение българистичните проучвания на Юрий Венелин и неговите горещи симпатии към българите, посвещавайки му от такава позиция стихове, отзиви, много съдържателни приписки и похвални текстове в свои писма и трудове, наслагват двете основни критико-оценъчни линии на българската венелиада: патриотично-романтичната и научно-изследователската. Обикновено разминаващи се, двете линии още тогава се изявяват успоредно и се преплитат със своите същностни черти - патосът на първата определя концептуални елементи на втората, а характерни за тази втора линия разработки се открояват по-ярко посредством романтично-патриотичните виждания на книжовниците, които откриват Венелин за българското културноисторическо съзнание. Като следствие на това възторжената ода на Пешаков за Венелин придобива известност заедно с промислените характеристики на Априлов, Киниловски и Неофит Рилски, за да бъде неотстъпно цитирана в почти всички последвали публикации за Венелин (чак до наши дни) като интегрална част от знанието на българите за Венелин.