Чинтулов

Добри Чинтулов е първият наш поет, който има развит усет за естеството на разните литературни видове и форми. Лириката и поемите на Пушкин и Лермонтов, произведенията на руските псевдокласици и предромантици (Жуковски, Батюшков, Баратински и др.) пробуждат у него последователя, а не подражателя. Запознаването с една внушителна литературна традиция довежда до проява и напредък на личните сили. Както при всяко самобитно дарование, така и тук школата подсказва преди всичко онова, което отговаря на собствената природа. Чинтулов не изживява тревогата на П. Р. Славейков, който трябва да се бори със слаба литературна подготовка, и слага началото на онова интимно сродяване с формите на поетическото изкуство, със стила и композицията на поетическите видове, без което е немислимо всяко творчество. Докато Найден Геров се бори още с принципа на организиране, у Чинтулов мотивите намират своя най-подходен израз във формите на химната, елегията и поемата.

От рождението на Добри Чинтулов измина столетие и половина. Но неговите изследователи все още не могат да дадат категоричен отговор и оценка на някои моменти от живота и творчеството му. Спори се за рождената дата на поета, за авторството на отделни негови стихотворения. Неизяснени остават връзките му с революционните среди, отношението му към някои културни политически дейци. Автентичните документи, спомените на съвременници за дейността на Чинтулов в Одеса и България са малко. Недоверчив и плах, по време на Кримската война той изгаря всички свои ръкописи - исторически записки, стихотворения, повести... За делото на първия новобългарски поет остава да говори само част от творчеството му, достигнало до нас в различни варианти, някои от които не възпроизвеждат автентичността на оригинала. За много българи през Възраждането песните на Чинтулов са дело не на индивидуална творческа личност, а на народното поетическо вдъхновение. Поетът не опровергава тази заблуда. Но как се създава и поддържа тя десетилетия наред, в какво се изразява оная зависимост между Чинтуловите литературни творби и народните, която заличава в съзнанието на обикновения слушател границата между тях? Липсват данни как Чинтулов като ученик, студент и учи тел възприема фолклора, кои негови творби задържат вниманието му. Наистина предположения и догадки биха могли да се направят. Най-достоверният източник за изясняване отношението на Чинтулов към народното творчество обаче остава без съмнение неговото литературно дело. Сливен, родното място на поета, еград с богати хайдушки и революционни традиции. Оттук излизат и стават герои на хайдушкия епос Индже, Злати войвода, Стоил войвода, Таньо войвода, Панайот Хитов, Хаджи Димитър... И като гражданин, и като поет Чинтулов не е могъл да не проявява интерес към живота на своите бележити съграждани, към песните, с които народът възпява тяхната борба. Хайдушката песен, особено популярна в Сливенско през Възраждането, както и някои юнашки песни, които слуша тук, му разкриват част от богатството и своеобразието на българския фолклор. Някои от другарите на Чинтулов в Одеса са ценители и популяризатори на народното творчество. Найден Геров събира песни, пословици, народни думи, тъй като е замислил да състави обемист речник на българския език. Димитър Мутев обнародва народни умотворения в сборника на И. И. Срезневски „Памятники и образцы народного языка и словесности руских славян" (СПб., 1856). Одеският възпитаник Иван Богоров издава през 1842 г. първия български сборник с песни и пословици („Български народни песни и пословици, Пеща, 1842").

Въпросът за „непознатия Чинтулов" има любопитна предистория. Затова ще започна с нея. .. През 1899 г. в кн. 2 и 3 на сп... Илюстрация светлина" излиза статията на М. Греков „Добри Петров Чинтулов. Народен поет (Материали за биографията му)", подписана с псевдонима „Стоян Чакъров“. По-късно с известни допълнения тази статия-спомен епоместена в „Юбилеен сборник на българското народно чита лище „Зора" в гр. Сливен...С., 1910". Греков, който е бил колега на Чинтулов през 1872-1873 г. и е поддържал приятелски контакт с него, дава интересни данни за неговия живот, за педагогическата и обществената му дейност. Някои изследователи на поета се отнасят с недоверие към спомените на този пръв сериозен биограф на Чинтулов. Скептицизмът им, и това ще се опитаме да докажем, е неоснователен. Освен сведенията за борческото настроение на Чинтулов през 70-те години на миналото столетие голяма стойност в статията на Греков има и друго - стремежът на автора да се добере до библиотеката, архива, до всичко, което е останало след смъртта на първия ни революционен поет. Греков посещава Сливен, среща се с родственици и близки на Чинтулов, разпитва ги, моли ги да му дадат или покажат ръкописи и вещи на поета. Защото е знаел, че след смъртта на покойний (Чинтулов - б. м.) са останали цял куп всякакви книжа, които са отишли по разни ръце, а държани били те в голям безпорядък". Оказва се, че библиотеката на Чинтулов е разпръсната. От нея остават около десетина книги и периодични издания, на някои от които поетът е бил спомоществовател - „Писменик" (Писмовник), сочинен от Сава И. Доброплоднаго.. Земун, 1853“, „Критически издиряния на историята българска на Ю. И. Венелина...Преведе от руский Ботю Петков. Ч. I, II. Земун, 1853 (абонат на книгата е Ив. Чинтулов, брат на поета), „Тръговско ръководство. Превод А. П. Гранитскаго. Цариград, 1858“, „Додатъци на Златния извод или различни економически, поучителни и многополезни наставления за домостроителство, готварство и лекарство. Ч. П. Белград, 1874" и др. Същата е участта и на архива на поета. Греков прави последни усилия да спаси поне онова, за което има данни, че все още не е отишло на купището. От Гавриил Милков, зет на Чинтуловия брат, получава една тетрадка, намерена „между вълната, която бе за влачене.

Дочо Леков е от поколението филолози изследователи, направили първи стъпки в българското литературознание още като сту денти. В кандидатската му дисертация, и осо бено в трудовете, издадени през 70-те години (Проблеми на българската белетристика през Възраждането“, 1970; „Васил Друмев - жи вот и творчество", 1976; „Любен Каравелов", 1977; „Райко Жинзифов - лит. крит. очерк", 1979) читателят улавя основната тема на неговото научно творчество - Българското въз раждане. Обикновено се насочва към изслед ване на литературни явления и факти, които предишното поколение учени или не е „забе лязало", или ги е смятало за по-малко характерологични. Например епизодични са опи тите даскалската" дейност на П. Р. Славей ков, Илия Р. Блъсков или Хр. Ботев да се разглежда в контекста на многостранното им ду ховно наследство, да се „търси творецът в педагога и педагогът в поета, белетриста, дра матурга или публициста" (с. 7). Специално за учебната книжнина и за приноса и в изграждането на литературната култура през Възраждането проф. Дочо Леков пръв заговори в известната своя монография „Литература общество-култура" (1982). Тук върху документална основа той показа как редом с учебниците на Н. Рилски, Н. Бозвели, Ив. Богоров и Д. Войников, които са били обнародвани, през Възраждането битува и тъй нареченият ръкописен учебник, който в редица случаи е играл по-съществена роля от издадения. В новата си книга „Ръкописните учебници на Добри Чинтулов", въвеждайки в литературната историография непознат материал от Възраждането, Леков не просто обогатява творческата и човешката дейност на Добри Чинтуров, но публикуваното се превръща в история на познанието и самопознанието на бъл гарския народ в епохата преди Освобожде нието. Очарова ни непрестанното професнонално усилие на учителя и педагога Добри Чин тулов от Сливен да въведе в тогавашното учи лище нови и по-съвършени учебници, да издигне новобългарската педагогическа мисъл. Мнозина читатели още помнят статията на проф. Леков „Нови страници от делото на твореца и педагога Добри Чинтулов", поме стена в „Литературна мисъл“, 1980, № 8, къ дето за пръв път прочетохме за откритите от него тетради" на различни Чинтулови учеб ници - осем на брой - Риторика" (Введе ние в риториката), „Обща риторика“, „Сокра щенная русская грамматика“, „Превод от рус кий на български от Христоматия" (ч. 11), „Олендорф" (ръководство за преподаване на френски език), „Алгебра“, „Тетрада за глас ната музика" (пеенка). В приложение накрая са дадени „заглавната страница на ръкопис ната риторика“, „заглавната страница на ръ кописната руска граматика" и др. Както се вижда, по съвкупност изданието е литературоведческо, но в него са включени Математика и учебник по музика, т. е. всичко, което на тоя етап е могло да бъде издирено. Това аз смятам за правилно. Публикуваните новооткрити текстове се предхождат от неголям, насочващ увод „Ръ кописните учебници на Добри Чинтулов и историята на тяхното откриване", с. 7-28. Специалистът ще прочете любопитни факти, ще научи за личности и книги, които допъл ват общата картина на Българското възраж дане. Не виждам необходимост да повтарям автора. Само ще подчертая проявената от него издирваческа страст и уважение към на правеното от други. Например проф. Леков установява, че вто рата Чинтулова риторика има за основа рус ката „Общая реторика" от П. Кошанский (СПб, 1829). „Паралелът между оригинала и неговата преправка - продължава Леков - дава възможност да се проследи работата на поета като съставител на учебник, съобразен със задачите на българското училище, с кул турата, интересите и възможностите на българ ските ученици. И да се поставят и изяснят някои въпроси за „текста подложка“ и за неговата българска преработка, тъй като по аналогичен начин поетът подхожда в повечето от ръкописните си ръководства" (к. м., Х. Д., с. 15).