Чолаков

Панорамата на днешната млада поезия и проза е доста неясна и усложнена от при съствието на разнородни и незавършени в своите търсения автори. Така че е на истина трудно да се очертаят контурите на най-младото поколение творци, да се обобщят на базата само на първи и втори книги проблемите на съвременното състоя ние и типологическите сходства и различия в литературата на най-младите, да се очертаят тенденциите на нейното бъдещо развитие. Постоянно променяща се както по количество на продукцията, така и по качество, съвременната млада литература има своите своеобразни естетически изме рения, свое място (с достойнствата и слабостите си) в развоя на литературния процес. И всеки критически опит за обобщение на постиженията и очертаване профила на поколението творци, навлязло в Литературата ни през 60-те години, носи риска да пропусне нещо съществено в него. Разбира се, подобни опити се правят постоянно в критическите колони на литературните издания, но цялостно изследване на процесите в съвременната поезия и проза на най-младите автори, каквото е изследването на Здравко Чолаков, досега не е правено. Казвам това, като подчертавам, че неговата книга е изцяло посветена на проблемите на най-младата литература и не само маркира, но и обобщава в дълбо чина (поне такива са целите й) проблема тиката, тематичните предпочитания, поетиката, социалната ангажираност, прием ствеността между поколенията и творческото преодоляване и асимилиране на предходния опит от тази литературна смяна. Съвременната млада литература отбе ляза през последните години някои интересни особености, които дадоха основание на мнозина да признаят приносния характер на участието в литературния процес на автори като Иван Цанев, Любен Петков, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Рашко Сугарев и др. Тук, разбира 149 се, не става дума само за продуктивност или моден шум, а за отчитане реалната стойност на тези явления, за откриване на всичко ценно, което те внасят.

Тази книга е сериозен опит за анализиране особеностите на антифашистката ни поезия. Авторът си е поставил трудната задача да изследва редица общотеоретични проблеми, свързани с развоя й. Занимават го елементи в поетиката и, които той прие ма като основни моменти в обогатяването на социалистическия реализъм у нас. В първата глава „Септемврийската пое- зия - средище на новаторски търсения в поетиката на изказа" са повдигнати инте 148 ресни въпроси около естетическата спе цифика на онази поезия, която възниква непосредствено след разгрома на въста. нието от 1923 г. като импулсивен лиричен отзвук на събитията. Авторът изхожда от тезата, че в разглеждания период се наблю дават нови за българската литература идей но-тематични и стилистични белезн. Акцентирайки върху поемата «Септември като особено ярка изява на септемврий ската поезия, той се спира специално на фрагментарния и строеж - нов момент в развитието на жанра у нас. Това е особе ност почти незасягана в литературната ни история досега. Отбелязвам го, защото другата изтъкната от автора черта - експресионистичната форма, наситена с ново идейно съдържание - е анализирана много подробно (преди всичко в монографията на Г. Марков „Гео Милев"). Преминавайки към творчеството на Фурнаджиев, Разцветников и Хрелков, Чолаков излага наблюденията си за някои твърде сходни черти в поетиката им и съще временно успява да улови неповторимото в индивидуалността на всеки отделен тво рец. Изтъква преди всичко романтичното начало, проявило се различно при всеки автор, без да накърни реалистичната сила на поезията му; проследява проявите на баладичното, на символно обобщения ро мантичен рисунък и стилизациите на библейски мотиви, на известни епични струи, в които се прокрадва фантазен елемент и заключава: „Септемврийските поети наложиха фактически традиция на траен контакт с предхождащите стилно-изобра зителни елементи в поезията ни, доказвайки възможността им да бъдат функционални на едно ново съдържание... Септемврийската поезия може в значителна степен да лекува догматично-сектант ските уклони у някои критици, които на пример открай време виждат в символизма и експресионизма упадъчни течения, без да вникват в елементите на тяхната есте тическа годност, която така блестящо доказаха Смирненски, а след това Гео Милев, Фурнаджиев и Хрелков..." (с. 31). Тук не искам да се занимавам със същ ността на твърдението (то се изказва не за първи път от критиката), а отбелязвам неаргументираността му. Въпросът е много сложен, дискусионен и недостатъчно изследван. Очертават се две мнения - едното, че септемврийската поезия в естетическо отношение епротивопоставяне на поетиката на символизма, другото, значително по-рядко срещано, е сходно със застъпваното от автора на тази книга. (що се отнася да експресионизма - проблемът е изследван от Г. Марков в споменатата монография.)

Студията на Здравко Чолаков Философ ски проблеми в българската поезия" е показателна, от една страна, за индивидуалните му търсения като литературен историк и кри тик, а, от друга - за състоянието и тенденциите в съвременната ни литературна наука и критика. За някои тази книга може да излиза малко късно, за други - малко рано, но според мен нейната поява в края на 70-те години подсказва за някои вътрешни промени в методологическите принципи на съв ременната литературна критика и история. Защото подобна книга не можеше да се появи през 50-те години, когато вулгарният социологизъм се опасяваше дори от нюансите на художествения подтекст. Тази книга е след ствие от динамичното извеждане на литературната мисъл до комплексната сложност на естетическите явления. Това стана в края на 60-те и в началото на 70-те години, когато беше вече пределно ясно, че художествените тенденции в литературата ни изискват категорично интерпретация, в която да се синте зират не само социалните и нравствените ценности, но и естетическата и философската проекция на действителността, отразена в поезията, прозата и драмата. През този период в отделни статии и ре цензии, посветени на поетическото творчество на съвременните поети Атанас Далчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Андрей Германов и др., се маркира философската проблематика, но всичко това остава повече в сферата на епи зодичното и често пъти импровизирано обобщение. И едва сега, в книгата на Здравко Чолаков се преодолява тази фрагментарност. Преди да се спра на съдържателните и осо бености, иска ми се да спомена нещо специ фично в подхода на нейния автор към художествените проблеми и творческите индивидуалности. Става дума за съчетаването на историко-литературния анализ с теоретикокритическата интерпретация. Особеност, която се налага от предмета и целите на самото изследване - да се проследят появата и развитието на философската проблематика в българската поезия от Стоян Михайловски до Ал. Геров и В. Ханчев... Още повече, че книгата остава композиционно и съдържателно „отворена“ към същия тип проблема тика и в поезията от средата на 70-те и на 148 чалото на 80-те години. В този синтез между по-уравновесения емоционално историко-литературен подход и темпераментния критикооценъчен анализ авторът постига същността на естетическите и философските проблеми. Ето например още в гл. 1 - Стоян Михайловски и начално проникване на философ ски мотиви в новата българска поезия" авторът трудно ще сдържи критическия си темперамент и когато ще подчертае „концептуалното единство при реализацията на отделните стихотворения", единността в преображенията на поета, която е предпоставка „за постигане на цялостни в идейно-естетическо отношение поетично книги, а не просто механически сбор от стихотворения", той ще отвори една скоба, за да сподели болката си като литературен критик: „Такива именно цялостни поетични сборници все по-рядко се срещат в днешната издателска практика на поетите. Причина за това е чувствителната бедност откъм идеи, която наблюдаваме днес в тяхната изява и не на последно място, разбира се, стремежът към големи количествени показатели на продукцията." Подобни спонтанни асоциации създават раздвиженост в литературния анализ, внезапен ракурс на изследвания художествен феномен, ангажи раност на естетическата оценка. По този начин се разчупва хронологичният принцип, който е основен в тази студия. В тази връзка може да се посочи съзнателно търсеното типологическо сходство в интерпретацията на философската проблематика при отделните поети.

Книгата на Здравко Чолаков носи сполучли вото заглавие „Душата на художника". Проблемът за личността на художника е разгледан от Чолаков в исторически и съвременен аспект, от Вазов и П. П. Славейков до днес, защото той с тясно свързан с развитието на естетическата мисъл, с промяната на естетическите позиции на писате лите, изразени в литературните течения, в литературното развитие на десетилетията и тяхното художествено и естетическо съзнание. Едно сложно и противоречиво развитие изправя личността на художника пред проблемите за личност и обще ство, за утвърждаване на духовните устои на лич ността срещу покварата на обществото в поезията на символизма, за съизмеримостта на мъртвата и живата природа във философските стихове на Далчев, за диалектиката на човешката романтика и възвръщането на мечтата, след преодоляното отчаяние и чувството за новото в стиховете на Смирненски и Вапцаров. Проблемът за душата на художника" засяга същността на литературния метод и на литературните течения и това е дало ключ на Чолаков за правилното разрешение на основни моменти от естетиката на кръга „Мисъл", на символизма и революционното изкуство и новаторската есте тика на смелото, експериментаторско десетилетие на 20-те години. В съвременния литературен процес душата на художника" се разглежда пошироко; в съвременната литература това е въпрос за творческото виждане, за творческото отноше ние към света като позиция, като светоотношение: от най-широкия аспект за разширяване на вътреш ните граници на личността и нейните духовни полета у Вежинов до философския аспект за душата на вечния търсител на тавърската светлина и на истината в лицето на „Антихрист" у Ем. Ста нев. Защото не бива да забравяме, че Еньо - Тео- фил - Антихрист притежава не само вечното око на скепсиса и съмнението, на самонаблюдението и копнежа по абсолютното, но и окото на художника, тревогата и неспокойствието на влюбения в живота и в красотата поет и художник. Проблемът за художника, за творческата лич ност е част от големия процес на естетическото самопознание на времето. Този процес намери ярък израз в „Лирика" на Ханчев като нов естети чески кодекс на отношението човек -действител- ност, при което моментът на творческото преоткриване и претворяването на света, повторното раждане на света в човека говори за едно разширя ване на творческото начало, за една засилена творческа обмяна между микро- и макрокосмоса. Интелектуализацията на съвременния творчески процес, самонаблюдаващото се съзнание на тво реца и на неговия герой, способността на съвременното човешко съзнание да се дистанцира от самото себе си, способността на твореца да пре връща собственото си творческо съзнание в обект на анализ доведе до проблема за душата" на художника, до темата за творческата личност. От друга страна, навлизайки в особеностите на творческата личност, съвременният писател се издигна до значителни екзистенциални и философски проблеми - до проблемите за художника и смъртта, за духовната устойчивост на човека във времето, за борбата на човека творец срещу рутината, сре щу остарелите форми на живота и надживените естетически норми. Ако в стиховете на Левчев човекът застана срещу смъртта с всичко свое, със своя риск и своя експеримент, със своите слабости и своите човешки грешки, в „Зелената трева на пустинята" на Д. Фучеджиев художникът потърси опора пред лицето на смъртта в своето творче ство; така както П. Вежинов в „Звездите над нас" за пръв път в неспокойния дух на айнщайновските измерения за живота потърси нови измерения за човешката реализация в сферата на духовното, противопоставяйки безкрайността на човешката вселена на мъртвата безкрайност на звез дите.

Обикновено изследвачите на Българското възраждане със съжаление говорят за липсата на документи, които да осветляват живота на редица революционери, книжовници, публицисти и просветни дейци. В някои случаи архивните материали и дописките в печата опровергават подобни твърдения, но много по-често те се оказ ват основателни. Има обаче и възрожденци, чието дело и жизнен път са твърде богато документирани, но изобилието от сведения не задоволява напълно стремежа да се разкрие не само човешката драма, която се крие зад фактите и е несравнимо по-ценна от тях, но дори и достоверността на фактите и мненията, засвидетелствувани B документите. Такъв е случаят и с Васил Чолаков. Той е във връзка с практически всички по-известни съвременници, но остава самотен, а в известна степен недоразбран и недооценен. Вероятно за това е спомогнал и характерът му; съвременниците го помнят като безукорно честен, но докачлив и рязък, когато се почувствува засегнат. Уважаван от мнозина, той често е осъждан от тях, за него не се намира място в известните „кръгове" в Москва, Одеса, Влашко, Цариград. Само някои от най-далновидните, като П. Р. Славейков и Л. Каравелов, успяват да се издигнат над дрязгите и да го оценят по достойнство. „Ние можем да наречем българската литература само българските песни, които са събрани и отпечатани от братя Миладинови, от г. Веркович и от г. Чолакова" - заявява редакторът на „Свобода“ и „Независимост“. Днес знаем, че той не е бил щедър на комплименти, че оценката му за един книжовен труд включва в себе си и оценка за общественото поведение на автора..ORT MER нашонто OHPHT ORPRT Васил Динчев Чолаков е роден през 1828 г. в Панагюрище. Като дете помага на овчарите, които пасат бащината му стока. Завършва „общото школьо" в родния си град при учителя Кесарий Попвасилев от Казанлък и към 1838 г. постъпва като послушник в Рилския манастир и учи при Неофит Рилски. Документирано е участието му с преписи в Неофитовия ръкописен превод на Езоповите басни. През 1844 г. продължава образованието си в пловдивското гръцко училище и живее в метоха на Бачковския манастир. Й. Груев си спомня, че е подготвил от негово име молба да бъде записан в белградското Богословско училище, която бива приет