Човешката

Когато излиза първата книга на Младен Исаев през 1932 г., за нея се отзовава Георги Бакалов, който в сп. „Звезда" пише: „С пущането на стихосбирката „Пожари" др. Младен Исаев завършва своята прощъпулка в поезията. Той влиза в поезията с дар, който обещава и на който работническият читател гледа надежди. Това, което др. Исаев ни дава в своите „Пожари", е много насърчително. У др. Исаев има дълбока и искрена лиричност. Макар обществените мотиви да преобладават в сбирката му (нещо напълно естествено за пролетарския поет), но те са тъй органично сраснали с неговите лични преживявания, че заразяват със сърдечната си искреност." В тази точна характеристика на големия наш критик прави впечатление повторението искрена лиричност“ и „сърдечна искре ност". Със своята прозорливост Бакалов е доловил нещо много вярно в характеристиката на младия автор. Стиховете, с които започва Младен Исаев, са въздействуващи с открояващата се изповедност и топлота, с живото и непосредствено преживяване. Неговият земен глас завладява с висотата на поривите и мечтите. В ранните песни на поета напира болката по загиналите в септемврийските кървави дни и нощи на 1923 г., в които той сам е бил деен участник. В неговото юношеско съзнание са запечатани мъчителни сцени, отразени са и величави битки на живот и смърт. Жизнените впечатления са изразени чрез идейно-емоционалната приповдигнатост на стиха, чрез неговата колоритност и изразителна пластика. Особено открояващо се изпъква стихотворението „Край Огоста": Сега Огоста пее тиха песен за жертвите на миналия бой, за кървавата отшумяла есен, преминала над равнините с вой. .. А тия голи клонища безшумно се удрят о студените скали и страшно светят тук води куршумени, обагрени от кървави следи. Чувството е лишено от външна патетика, стихът е въздействуващ и ясен. Тук няма плач за героите, а се долавя мъжествена убедителност, че борбата е неизбежна и тя продължава. Има нещо фурнаджиевско в израза „страшно светят тук води куршумени". Виталното изживяване придава борческия тонус на стиха.

При така поставения проблем в това изследване ще бъде направен опит да се потърси отговор на следния методологически въпрос: възможно ли е в гра ниците на християнската религия и по-точно на теологията, която обединява някои частнонаучни знания през средните векове, да се говори за човешка личност? Ако отговорът е утвърдителен, следва да се попита: как тази личност се проявява като творец и литературен герой в старобългарската поезия? Разрешаването на този въпрос изисква усилията да бъдат насочени в две направления: 1) към източноправославната патристична антропология в лицето на нейните най-ярки представители, в чиито богословски трудове проблемът за човешката личност е разработен на основата на някой от най-важните християнски догмати; 2) към конкретните поетически текстове от втората половина на IX и началото на Х век, в които личностната позиция в „АЗ"-изказа (и не само там!) намира своята реализация по законите на творчеството, схващано в теологическа насока. Естествено към така избрания подход могат да бъдат отправени възражения относно неговата целесъобразност, като се имат предвид възможностите на съвре менното научно мислене. Не трябва да се забравя обаче, че на основата на новозаветните библейски книги и особено на апостол Павловите послания източното богословие, представено от кападокийската школа, от Псевдо-Дионисий Ареопагит, от Максим Изповедник и др., преосмисляйки Аристотелевата Substantia abstracta et concreta, създаде за пръв път в историята на религиитете и философските школи уче нието за бога като „СЪЩНОСТ“ и „ИПОСТАС“ И то не само във вид на различие между „битие въобще“ и „конкретно битие" (Плотин), а като триипостасна субстанция, която разпространява своите ипостаси в човешкия свят. Затова ипостасът в неговата божествена или човешка същност се схваща като самостоятелен образ-лице на битието в самото себе си (Григорий Назианзин). По този начин източната патристика в лицето преди всичко на тримата кападокийци, Григорий Ниски и Псевдо-Дионисий Ареопагит създаде богословско определение за божествените ипостаси и на базата на т. нар. символически реализъм (за този термин ще стане дума по-късно) метафизически обоснова своята теория за ипостасите на човека. Или, казано с други думи, светоотческата антропология осмисли богословско-персоналистичната същност на отделния човек вън от „колективистичното“ съзнание в границите на рода, племето, държавата по времето на патриарсите в Стария завет и в известна степен на града-държава от епохата на гръцката античност. А като се има предвид, че християнските църковни отци от Изтока (естествено и първите представители на старобългарската литература) са и поети, и философи-теолози, едва ли може да се постави под съмнение споменатият по-горе подход: присъствието на човешката личност като творец и литературен герой в старобългарската поезия да се разглежда в отношение към патристичното учение за човека.