човешкия

Склонен към самовглъбяване, умозрителен, изгарян от порив да прозре в глъбината на интересуващите го явления, разкъсван от въпроси, от противоречията на отговорите, от върхови усилия за свое решение на редица проблеми, Славейков се осъществява като творец в размисъла и търси път да слее филосо фията с поезията. В това отношение творчеството на Ницше за него се превръща в образец. „Нитче създава жанр, обединяващ в себе си философски и художест вени задачи. Неговите съчинения се отнасят еднакво към философията и поетическото творчество. "1 Славейков също се стреми към произведения, в които изкуството и философията да са неотделимо преплетени. И действително създава такива творби - Сърце на сърцата“, „Микеланджело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Но стремежът му е да наложи не само в личното си творчество, но и в цялата българска поезия философската линия като напълно самостоятелна. ни, Съвършено нова ли е тази насока в нашата литература? Не трябва да я раз глеждаме в конкретността на отделните проблеми и трактовката им, а в рамки те на общата тенденция - въвеждане на философските въпроси в поезията превръщането им в художествен център на определени произведения. Единични мотиви ще открием у отделни автори далеч преди Славейков, дори още в сред новековната книжнина. Във възрожденската епоха често се излиза извън строги те граници на конкретния адрес и се навлиза в сферата на общовалидните норми и закономерности, търси се обществено-философската същност на понятия като борба, свобода, робство, противоречия между поробени и поробители (Бо тев - Борба“, „Моята молитва"). По-късно Вазов в стихотворения като„Ве ликата мисъл“, „Керванът“, „Във Ватикан“, „Не се гаси туй, що не гасне се на сочва към същността на големите човешки идеали - свободата и прогреса. Ho във всички тези произведения поставеният въпрос няма чисто философски характер, а по-скоро революционен, обществено-социален или хуманистичен. При Стоян Михайловски и Пенчо Славейков вече забелязваме как философ ската проблемност в част от творчеството им не емимоходом засегната, не се внушава косвено като размисъл от цялостното въздействие на произведението, определя неговия облик и смисъл, съзнателно е търсена и изведена в центъра на авторското внимание. Тя не се налага като резултат на идейно-емоционално- то писано асимилиране на произведението, а обратно - имаме чувството, че то е на специално, за да се разгърнат и развият определени идеи, съществуваши извън конкретно-историческата действителност.

„Цената на златото“ е най-популярното произведение на Генчо Стоев. В съз нанието на читателя дори заглавието на тази повест изниква автоматично със споменаването на името на белетриста. Без да отричам несъмнените достойнства на творбата, винаги съм намирал за несправедливо загърбването на останалите книги на писателя, без които не сме в състояние да схванем не само идейно-концептуалните опори в неговото творчество, но и особеностите на художествено естетическия му натюрел и развитието на неговата поетика. В традиционните представи на критиката за този автор едно твърдение за развитие и обогатяване на поетиката би изглеждало странно, защото пред нейния съд творческата физиономия на Г. Стоев се представя по следния начин: начало през 1953 г. със сборник от очерци, вдъхващ умерени на дежди, последвано от 12 годишно мълчание, изпълнено с творчески и житейски колизии, ярък взрив в 1965 г. с „Цената на златото“ и оттам насетне в „Лош ден“, „Като лястовици" и „Циклопът" движение в подножието на достигнатия връх. В това отношение съдбата на Г. Стоев в очите на ценителите е сходна с тази на Г. Мишев, който според тях все не може да постигне равнището на повестта „Матриархат" В сянката на „Цената на златото“ остана и нейното продължение „Завръщане", отделено с повече от десетилетие от нейния триумф. Като че ли съществува орисия над българските писатели да не успяват напълно с продълженията на своите ше дьоври - достатъчно е да си спомним за тетралогията на Д. Талев, та до пресните случаи с „Биографии на писатели, генерали и трети лица" от С. Янев, „Земя за прицели от Св. Бъчварова и т. н.. Но в случая с двете части на повестта на Г. Стоев играе роля не само художествено-творческият подход. Според мен в концептуално отноше ние „Завръщане“ е напълно равностойна на „Цената на златото“, нещо повече, авторовите внушения биха останали непълни, ако ги анализираме и тълкуваме неза висимо една от друга. Белетристът е успял да улови народностния дух в различни гранични състояния - между мирния живот и въстанието, и в обратната градация - между освободителната руско-турска война и мирния живот на българската държа ва. Но съществува качествена разлика между това отиване към върха на народна та свяст и „слизането" оттам - разлика не само конкретна историко-психологическа, а и по отношение на възприемането и от съвременниците. Независимо от тъмните пет на в народностния характер „Цената..." е балада и хими на победата, на надеждата: въпреки личното достойнство на Павел Хадживранев и останалите поборници „Зав ръщане" е творба за поражението, за обезсмисления живот на личността от обществе ните институции дори когато тази личност забогатява и просперира. Личността в творчеството на писателя е барометър за равнището на обществените отношения, за обществената чест и достойнство и неслучайно пътят на баба Хаджийка и малката Деянка към смъртта придобива измерение на грандиозно жертвоприношение в име то на бъдещето, а пътят на Павел към червения фенер на проститутките отброява началните мигове на личната му поквара в отровната атмосфера на социалното разложение. Това е завръщане към нищото, към дъното, за да избликнат след време новите филизи на надеждата и всичко да започне отначало. Защото общественият кръ говрат се нуждае от нови, чисти, непреломени хора, от жертвоготовни романтици