чудо

Ако по някаква странна прищявка на съдбата Достоевски би имал възможността (в един от своите фантастични сънища) да разговаря с Декарт, той би му казал следното: „Уважаеми Господине, Вие се гордеете с Вашето всеобщо съмнение, но все пак има неща, в които не посмявате да се усъмните. Това са математиката, Богът, рационалният характер на човешката душа и безсмъртната ѝ природа. Усъмнявайки се в нашите сетива и в познанието, почерпано от тях, Вие допускате, че сетивата ни мамят наяве и насън, че ние нямаме очи, ръце, глава, крака, не ходим и не се храним, че не съществуват небе и земя, че всичко това са въображаеми неща. Но все пак считате, че има някои прости и всеобщи неща: телесната природа изобщо и протяжността ѝ, фигурата на протяжните неща, тяхното количество или големина, техният брой, както мястото, където се намират, и времето, което отмерва тяхното траене - които са винаги „истински и съществуващи“. От тяхното смесване подобно на основните цветове в живописта били съставени образите на всички неща, обхващани от мисълта, независимо дали са действителни, или измислени. Според Вас „аритметиката, геометрията и другите науки от този род“ съдържат „нещо сигурно и несъмнено“, понеже разглеждат въпросните прости и всеобщи неща, без да ги е грижа, дали те съществуват в природата или не. Независимо от това, дали съм буден или спя – казвате Вие, – сборът на две и три ще прави винаги пет и квадратът никога не ще има повече от четири страни“. На Вас Ви се струва невъзможно „истини, които са тъй очевидни, да бъдат заподозрени в каквато и да било измамност или несигурност“. Но къде остава Вашето всеобщо съмнение, след като приемате, че има несъмнени неща, а именно — всички онези, които познаваме чрез ясно и отчетливо схващане в мисълта? Защо да не се усъмним и в математиката? Ако съм, защото мисля, но съм (макар мислещо същество!) изпратен на каторга, нима съм длъжен да вярвам в истината на две плюс две е равно на четири? В състояние на страдание не желая да вярвам в подобни неща. По-скоро ще повярвам във възможността на чудото, отколкото в ясните и отчетливи истини на геометрията. Вашата „ясност и отчетливост“ са психологически състояния. За мен не само вашата математика, но въобще цялата рационална наука, целият Ви рационализъм, доразвит възторжено от Просвещението, са излишни, безполезни и вредни за човешката природа при положение, че тя съдържа в себе си потребността от „чудото“. Независимо дали каменната стена, която виждам пред себе си в подземието, съществува наяве, или насън, тя ограничава моята свобода. Ако трябва, за да се чувствам свободен, да се усъмня в истините на математиката, ще го сторя, без да се колебая. Но ще се откажа от всичко, дори от собствената си свобода, щом съм слаб и се нуждая от щастие.“