Чуждото

Въпросът за оригиналността и за чуждото влияние в басненото творчество свързан с някои нерешени проблеми на неговата специфика и на неговото развитие. Ранната жанрова определеност на баснята е причина тя да бъде възприе та едва ли не като „законсервирано" литературно явление. А. С. Виготски пръв се опита да разчупи общоприетите гледища и заговори за успоредното съще ствуване на прозаичната и поетичната басня, които според него са два различни по произход и по художествените си функции литературни жанра. С усет за ис торико-литературните процеси М. Л. Гаспаров констатира развитие на баснята и посочи нейния долитературен и литературен вариант. Но тези разбирания стоят все още настрана от утвърдените литературно-теоретически позиции. B Като приемаме становището за еволюцията на жанра, без да навлизаме неговата същност, считаме, че понятието „литературна басня" най-добре отразява онзи скок, при който от лоното на житейското си, фолклорно и полуфолклорно съществуване баснята прекрачва прага на литературното творчество, за да се подчини на неговите естетически и художествени задачи и за да приеме строга лично-творческа характеристика. Във връзка с това названието „бъл гарска възрожденска литературна басня" служи за означаване не само на конкретните литературно-исторически особености на баснята, но и на нейната национална самобитност - въпрос, който предизвиква най-много спорове. И Българската литературна басня се ражда 17 столетия по-късно от европей ската - през 40-те 50-те години на XIX в. Това е времето, когато руската европейските литератури имат своите най-значителни образци, оказали изключително влияние върху творчеството на нашите възрожденци. Силата на това влияние, както и разработката на отдавна познати баснени сюжети са причина да се отрича съществуването на оригинална българска басня. За единствен неин представител в предосвобожденската ни литература се сочи П. Р. Славейков, но и върху неговото творчество е сложен знакът на подражанието или в най- добрия случай - на преводачеството. А в нашата възрожденска книжнина са записани имената на близо 40 издатели на басни, 20-тина от които са имали смелостта да покажат своите собствени търсения в причудливия „Езопов" свят!

Естетическата разнородност на литературния живот от 20-те години е есте ствена предпоставка за възникването на творчески и на критически пристрастия, които изненадват и днес със своята противоречивост. Те често предизвикват открити полемики, в основата на които странно се смесват художествени възгледи и междуличностни отношения. Това поражда впечатлението за известна несъстоя телност на литературните оценки на участвуващите в „, малките“ и като че ли не дотам значими полемики от средата на 20-те години. Само че не трябва да се за бравя следното - в тези полемики, които се превръщат понякога в остри нападки, участвуват личности като проф. Константин Гълъбов, младият тогава литературен критик Георги Цанев, главният редактор на сп. „Златорог" Владимир Василев, поетите Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Людмил Стоянов... Не е трудно да се предположи, че когато те приемат или не приемат даден автор, конкретно художествено явление или тенденция, заедно с частния си възглед за литературата и действителността те изразяват и позицията на един опре делен творчески кръг, на една или друга мирогледна тенденция, независимо дали тя е приела формата на класова идеология. Привидно тези литературни явления и нрави като че ли са загубили своето значение за днешния съвременник. И дори за литературния историк те имат повече доизясняваща функция. Само че тази привидна дезактуалност и вторична значимост съдържа атмосферата на лутанията и на истините на онова литературно десетилетие, в което ще съзреят перспективните и неперспективните насоки в литературата ни от 30-те и 40-те години. B В сложния обществено-културен контекст след войните (1912-1919) се оформя едно ново направление в изобразителното изкуство и в литературата - „родно изкуство". Предпоставките за неговото възникване са в социалните и културните тежнения сред българската интелигенция през този период, в който политическите събития очертават тревожната крива на националната и на социалната нестабилност. Творците насочват вниманието си „към живота, към народа, към действителността". В тази обобщена и вярна формулировка на проф. Р. Ликова, изградена главно върху влиянието на Септемврийското въстание от 1923 г., може да се внесе едно малко пояснение, което ще ни отведе до културологическите и естетическите възгледи, пропагандирани и защищавани от представителите на литературния кръг „Стрелец“.

B 1910 и в 1911 г. Пенчо Славейков публикува две необичайни по форма поетически антологии: „На острова на блажените" „Немски поети". Както е известно, те са съставени от подбрани стихотворения и характеристики: първата на въображаеми лица, втората на автентични творчески личности. Аналогичната им, оригинална форма е плод на сходен замисъл. Според онова, което твърди съставителят в предговорите, всяка една от сбирките представя на читателя строго индивидуален подбор от чужди поетически образци в български превод.

Проблемът «Българското възраждане и Европа» разкрива една основна алтернатива пред културата на XIX век: да се приобщи към европейските културни процеси, поемайки (или подчинявайки се), асимилирайки чужди културни модели, или да остане затворена в своята домораслост. Първият импулс е центробежен и е взривен: «просвященна Европа» предлага привлекателността на ново знание, нов начин на живот, нов израз на самочувствие - всичко това е чуждо, в смисъл на друго, не-свое. Това втурване с опиянение и любопитство към онова, което е по-висок образец, и стремежът да бъде усвоено може да се определи като ВЛЕЧЕНИЕ към «прехвалната Европа» по думите на Фотинов, и пример за подражание да стане «народът европейски с просвещението на разумът нихни и сос учението ... ».(!) Но срещата с новото и не съвсем познатото е конфликтна и диалектическа и процесът на усвояване поражда своеобразна защитна реакция - на разграничаване. Именно поради това проблемът не е еднозначен. От една страна, културата не може без тазицентробежност-взаимодействие и асимилиране на чужди влияния; от друга - влечението и културното любопитство (един по-късен отзвук на това любопитство са Вазовите «ЧИЧОВЦИ», които искат да дадат «нашенски» вид на чуждото) задвижват механизма на охранителното действие, който да опази националния идентитет и чийто израз е изначалното дистанциране. Динамиката на отношението - възприемане и не-възприемане- моделира до голяма степен самото поведение на възрожденската култура: внася жизненост в «нетърпението на съотечествениците» (В. Априлов) към познание и самопознание, но и напрегнатост в отстояване на националната самоценност на културата.

Динамиката на представите за свое и чужди, за старо и ново е провокирала често изследователите на Българското възраждане. У етановяването на нов начин на тълкуване на света, на моралните норми налага необходимостта от стабилизиране на новата ценностна система. Това води до постоянно угвърждаване на новите модели - поведенчееки и културно-художествени- на базата на ПОЗНАТОТО. Срещата на новата (от европейски тип) цивилизованост, от една страна, със старата, ориентирана към гръко-византийския културен модел, от втора, и с патриархалнофолклорната култура, от трета, предизвиква някои от основните тематични, идейни и художествени търсения на новата българска книжнина.