Цветана

Отиде си от нас проф. Цветана Романска. Нейната ранна и неочаквана смърт изглежда невероятна за тези, които я познават - винаги така жизнена, активна, вечно забързана, весела пословично работлива. Изгубихме виден български етнограф и фолклорист, посветил всеотдайно целия си живот на науката, отзивчив другар и учител, който до вчера ни увличаше с творческите си планове. Проф. Романска работи тридесет години в областта на етнографията и фолклористиката. Родена през 1914 г. в семейството на известния наш учен акад. Ст. Романски, получила пре красна подготовка, тя отрано се ориентира към научна работа. След като завършва специалността славянска филология в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, заминава на специализация в Прага, гдето през 1939 г. защищава докторска дисертация и става доктор на Карловия университет. Завърнала се в родината, тя е избрана за асистент, а по-късно и за доцент при катедрата по славянско езикознание и етнография. От 1963 г. е професор по славянска етнография и славянски фолклор - една твърде обширна област, в която тя работи неуморно и с голямо желание.

Името на проф. Романска е добре познато в научния свят. Несъмнен е нейният принос в българската и славянската фолклористика. Ранната смърт прекъсна порива на научните и търсения и стремежи. Новоизлезлият сборник с избрани студии и статии „Въпроси на българското народно творчество" (София, 1976) има за задача, макар и отчасти, да запълни отворилата се празнина от неосъществе ното докрай дело на видната наша изследователка, като събере и представи в едно издание ценните за науката публикации на проф. Романска. Цветана Романска е измежду малцината български учени, които направиха от фолклорните си интереси основен смисъл и център на творческите си усилия. С народното творчество са свързани и най-големите научни постижения на Цв. Романска. Това определя и тематичното единство на излезлите след нейната смърт „Въпроси на българското народно творчество“. Съставителите акад. П. Динеков и Ст. Стойкова са били значително затруднени в подбора на научните трудове на проф. Романска. За нея не бе присъщо издаването на сборници от свои статии. Излезлите от печат книги „Българска народна песен" (1965) и „Славянските народи" (1969) имат характер на цялостни и вътрешноединни изследвания. Изключителната последователност и връзката на творческите усилия на проф. Романска с най-актуалните проблеми на фолклористиката обаче са послужили за верен ориентир на съставителите при подбора на многобройните прояви на нейната научна мисъл. В сборника са включени само фолклорни изследвания, и то предимно от последното десетилетие от живота на проф. Романска. Някои от тях са отпечатани след смъртта й, а „Към въпроса за съвременното състояние на народната приказка и за ролята на разказвача в българския фолклор“, „Фолклористиката и нашата съвременност" се публикуват за първи път по ръкописи на авторката, запазени в архива и. Известна част от статиите са включени в задгранични научни списания и сборници и с поместването им във „Въпроси на българското народно творчество" значително се улеснява достъпът им до българския читател, спомага се за популяризирането на важни за науката идеи и постижения на нашата Фолклористика. Това решение на съставителите да представят делото и чрез последните завоевания на творческата и мисъл актуализира съдържанието на сборника, отговаря на съществена черта от изследователската природа на Романска - да бъде там, където е най-необходима, винаги да е в крак с изискванията на своето време. Бележките в края на изданието, в което се посочват завършените от нейните сътрудници теми, между които особено важен е капиталният труд „Български юнашки епос" (1971), излязъл от печат след нейната смърт, очертават осезателното присъствие на Романска сред научните колективи, в които е работила, дори сега, когато не е между тях. Целенасочеността - другата важна черта в научната дейност на проф. Романска, се усеща в основните „тематични кръгове“, около които се съсредоточава подборът на статиите в сборника: епосът - юнашки и хайдушки песни, историческите предания, българските пословици и поговорки, творческата личност във фолклора, съвременни проблеми на фолклора и фолклористиката, малко изследвани области като детски фолклор, фолклорът, свързан с раждането. И всичко това на широка сравни телна основа; с подчертан усет и интерес към специфичните национални особености на бъл гарското народно творчество. Дори само за главията на поместените изследвания насочват към тяхната богата съдържателност и широ кия терен", по който се движи научната мисъл: „Българските народни песни - някои техни особености и сходствата им с на родните песни на останалите славянски народи“, „Към въпроса за проучването на произхода, разпространението, мотивите и развитието на поса за Крали Марко у южните славяни“, „Сходства и взаимоотношения между българския юнашки епос и украинските епи чески думи“, „Българските народни пословици със социална тематика в сравнение с пословиците на останалите славянски народи" и т. н.

Преводаческото дело на Йоаким Груев не е проучвано задълбочено. Основната причина е, че не се познават текстовете, с които той работи, от които превежда. Със сигурност се знае само, че за „Райна, княгина българска" използува сръбския превод на Велтмановата повест, публикуван във вестник „Србске новине“, но този текст все още не е известен. STA OR Целта на настоящото съобщение е да уточни въпроса за източника на „Сирота Цветана" - дали Груев превежда от оригинала, или използува превод-посредник. Топ 81-8151 10 Пръв Стефан Минчев изказва предположението, че „Сирота Цветана. Приказка, побългарена от Й. Груев." (Цариград, 1858) е побългарена не от оригинала, а от сръбския превод на повестта на Н. Карамзин „Бедная Лиза". Но авторът не посочва нито конкретно издание, нито източника на информация и всички следващи изследователи се придържат безкритичноPARO къмSU Oтова становище, макар че в доводите му се прокрадва определена неаргументираност. Както е известно, Ст. Минчев пръв обстойно се занимава с проблемите на преводната литера тура през Възраждането. В процеса на работата си той събира сведения - устно и писмено" - от останалите живи книжовници, включително и от Й. Груев, „както за техните преводи, които те са направили, така и за други, направени от техни съвременници, сега неживи". В студията си „Из историята на българския роман. Опит за литературно-исторични наблюдения върху разви тието на романа през XIX век до Освободителната война - 1877 г. от 1908 г. Минчев обаче не споменава нищо за сръбския превод. Напротив, и за „Сирота Цветана", и за „Невенка, болярска дъщеря" - другата побългарена Карамзинова повест - под линия насочва към руски ориги нал, докато при други примери отбелязва и литературата посредник, ако има такава. Сведе нието за сръбския текст се появява в студията му „Из историята на българския роман. Побългарявания на чужди произведения" от 1912 г. Но тук липсват конкретни данни за него. Авторът гради изводите си от съпоставката на превода с руския оригинал, при което основен аргумент за използуването на превода-посредник е.. сръбският правопис на Груев - липсата на членна форма, употребата на някои лексеми, като „позорище“, „селач", „либа“, „закуп", „изгля RHQOTH дно", "умилно" и др. 3 - което очевидно не може да се приеме за убедително. Необходимо е да се посочи и друго. Всъщност Ив. Д. Шишманов е първият, който съобщава, че първообраз на „Сирота Цветана“ е „Бедная Лиза". Шишманов се интересува от „руското влияние" върху Груев и по този повод в студията си „Наченки от руското влияние в Българската книжнина. (За Пушкиновия юбилей, 26 май 1899)" цитира част от негово писмо до себе си, но в студията си не с поменава нищо по-съществено за интересуващия ни проблем. Вероятно и на двамата изследо ватели, пряко общували с него, Груев не дава информация за превода.