десетилетия

Другари, След последния ни разговор по телефона изпаднах в голяма тревога от съобщението, че броят на списанието е вече под печат и се чака само моя публицистичен материал. От моята 38-годишна публицистично-писателска дейност и вече 31 година работа на професионален журналист зная много добре какво означава това. За мене, като автор, който е обещал ръкопис и на когото редакцията е разчитала, връщане назад не можеше да има. Материалът, както се казва на днешен редакционен език, трябва да бъде предаден, и то вед нага. Всички срокове са консумирани. Предаден, но как, когато не е написан. А в предаването му е заинтересована не само редакцията, но и преди всичко авторът. Материалът трябваше да бъде неговия писателскопублицистичен отчет и признателност към великото двадесетилетие на родината.

В литературоведската практика понятието писателски тип се употребява твърде неопределено и разтегливо. Но, мисля, че във всички случаи за маркси ческата критика основен определител на това понятие не може да не бъдат вза имоотношенията писател - общество. Оттук и названието на тази статия. Наблюденията върху българската литературна история показват (нещо, което, струва ми се, важи за всяка национална литература), че в по-старите периоди на неусложнен и бавно развиващ се литературен живот понятието писа телски тип е по-широко от понятието поколение и се съотнася по-скоро с понятието период. А колкото по-близо до съвременността идваме, т. е. колкото поразвит и усложнен става литературният живот, толкова повече в рамките не само на един и същ период, но дори и в рамките на едно и също поколение започват да съжителствуват (мирно или в борба) писатели от различен идейно-психологически тип. Неравномерността на българското отначало забавено, а след това ускорено развитие откроява още по-ярко това общовалидно положение. Така на прехода между старата и новата българска литература около два века принадлежат на т. нар. „дамаскинарска" книжнина и в течение на тези два века се сменят цяла редица биологични поколения, без да изменят съществено характеристиката на писателския тип, който наричаме дамаскинар". Но при започналото през Българското възраждане ускорено развитие на обществения ни и духовния живот можем да наблюдаваме вече една много по-бърза еволюция на типа писател, еволюция, която продължава с още по-бързи темпове в първите следосвобожденски десетилетия. Ако през 60-те 70-те години на м. в. българското духовно развитие създава чертите на писателя от съвременен тип в неговата своеобразна възрожденска трасформация, то през следващите три след освобожденски десетилетия (до периода на войните) се сформират и останалите основни писателски модели" в българската литература. „Модели", които тя трябваше да познае в своя исторически развой, за да се превърне в на пълно развита съвременна литература и да определи характерния за своята на ционална специфика писателски тип с цялото богатство на неговите исторически преображения и идейно-психологически варианти.

„Публиката е оня слой от обществото, който представлява средното интелектуално развитие на своето време. Най-главни свойства на публиката са консерватизмът и неподвижността. Тя е враг на всичко ново, на всяка инициатива. Тя дълго противодейства на новите течения в изкуствата и литературата, но признае ли ги един ден, твърдо и дълго ги крепи, както и предишните.“ Горните редове сигурно ще събудят много възражения, най-малкото защото подобен категоричен тон в обобщенията изглежда неприемлив спрямо такава подвижна и неясна категория като „публика“. Спряхме се на тези мисли на Ив. Ст. Андрейчин — една безспорно колоритна фигура в литературния ни живот от началото на века — не от желание да зададем някаква теоретична рамка на наблюденията и изводите, които ще направим. По-важно е да отбележим, че в приведения пасаж е намерила императивен израз една критическа позиция, синтезирала трайни, разпространени литературно-критически представи. Превръщането на проблема за литературната публика в значима литературоведска категория е свързано с разработването на комуникативната проблематика, с изследване динамиката на литературния процес на различни равнища на обращение на литературния текст. Рецептивните възможности на една или друга конкретна социокултурна среда задават не само параметрите на литературната комуникация, отговарящи на потребностите, ценностите и практиката на една социална прослойка или обособена читателска публика, но и жанровите стандарти, комуникативните техники, динамиката на стиловите образувания на всички равнища на художествената култура. Затова и изследователският интерес към проблема за литературната публика в един исторически отрязък не може да бъде маргинален, допълнителен спрямо традиционната представа за литературно-историческо изследване, а специфична оптика върху характерни факти, явления и процеси.