дискурс

B края на шестдесетте и началото на седемдесетте години в историята на съвременното литературознание започва да се осъществява една радикална смяна на научната парадигма. С поя вата на рецептивната естетика, преминала по-късно в естетика на въздействието, и с възраждането на традиционното за немското литературознание херменевтично направление от линията Шлаермахер - Дилтай - Хайдегер - Гадамер, преструктурирано в направлението на литературната херменевтика на Ханс-Роберт Яус, интересът на литературоведа все по-силно се насочва към онази пресечна точка на художествения процес, където се срещат традиционните проблеми на поетиката, детайлно разработени от силния по онова време структурализъм, и проблемите на социалното въздейст вие на художествената творба в нейното реално комуникативно пространство. Възниква една принципно нова научна ситуация, която изисква обособен и адекватен понятиен апарат, доколкото разработеният до момента категориален апарат трудно улавя именно принципното единство на структурните и рецептивно-въздействените аспекти на художествения акт. Това впрочем личи и от конкретната история в развитието на рецептивната естетика. В първите десет години на своето съществуване, дори когато описва строежа и функциите на художествената комуникация, тя предпочита да си служи утвърденото за момента понятие за текста. Но за разлика от ха рактерните за структуралистичното литературознание аспекти на текстовия анализ тук започват да се проявяват нови, свързани потенциалната възможност на текста да бъде програма на рецептивния акт" според израза на Дитер Шленшедт. В късо време е проанализирана цялата гама от условия, в които текстът попада, както влиянието им върху спецификата на въздействения акт, разликите между рецепцията на нефикционалните и фикционалните текстове, спецификата на обществената комуникация и т.н. Слабо място тези изследвания обаче си оставаше проблемът за т. нар. продуциране на текстове, слабост, която в никакъв случай не можеше да се компенсира от общите уговорки за някакво влияние на комуникативната парадигма върху процеса на формирането на текста.

Мислейки за Възраждането си в един общоевропейски план, винаги сме склонни -- гласно или не -- да се подчиняваме на опозиционната схема "център -- периферия". В нея, естествено, Европа се схваща като "център", като един обобщен символ на "централен път на цивилизацията", а балканският регион, включващ в себе си българите -- като културна "периферия", или "не-център". Само по себе си това противопоставяне е своеобразна провокация към съизмерване. Културно-сравнителният подход винаги е присъетвувал в науките, занимаващи се с Възраждането ни. Нещо повече дори: импулсът за съизмерване между "нас" и "другите" е от изходните подбуди на самото ни възрожденско самоосъзнаване. Ние сме "изостаналите", другите са "напредналите" и символизират "културността". С времето тези понятия се насищат с все по-богато съдържание, но идеята за "догонване на Европа"-­ както е добре известно -- си е жива и здрава и до днес. И зад нея прозира една неособено ласкава "диагноза" -- нашето подсъзнателно влечение към покровители и модели зА подражание -- изразяващо по същество, че просто у нас самите липсват сигурни опори в себе си ... Това добре познато обстоятелство обаче си струва да бъде разшифровано в един културно-исторически план -- задача, която никак не е сложна, стига само да се отнасяме към нея не като тесни специалисти по литература, история или социална психология -- а като хуманитари. Като изследователи, визиращи преди всичко човек а, с неговия особен (и променящ се) начин на живот, с неговата система от действуващи (и трансформиращи се) ценности и преди всичко-- с неговия вечен стремеж към "тъждественост със себе си" ... Преди повече от десет години Боян Ничев бе отправил едно своеобразно методологическо пожелание към науките за възраждането, насочено към необходимостта от ак с е ологи че ски прочит на литературата му. 1 Значимостта на подобен подход бе интуитивно предусещана от мнозина

Силата на патриархалната норма във високите възрожденски трактовки на семейните взаимоотношения е очевидна и безспорна, несъмнена е властта на идеологията при осмисляне на връзките между мъжа и жената. Блокът от цитати би могъл да бъде по-обемен и по-разноречив, да събере повече гласове и да артикулира различните позиции. Амбициите на този текст обаче са скромни: той иска да яви провокативността па Петко-Славейковото тематизиране на женско-мъжките взаимовръзки, конфронтации, състезания за власт и признания за покорност, смиреност, пожела(ва)па победеност; да обговари Петко-Славейковото разбиране за любовта, страстта, насладата, а също и Славейковото знание за човешкостта, Славейковата визия за идентичността и другостта.