драматургията

Целта на тази статия е да направи цялостен преглед на драматургичното творчество на Страшимиров преди всичко с оглед на литературната история художествените търсения, да се опита да разкрие доколко Антон Страшимиров следва традицията - Войников, Друмев, Вазов, и какво ново внася със своя творчески почерк. Защото при всичките му интелигентски завои и скрушения, при цялата му непоследователност и противоречивост с него в нашата драматургия влизат нови идеи и теми, които предполагат и една по-различна форма. Според собствените му изказвания авторът често твори под влияние на първото впечатление. Веднага след видяното той като че ли бърза да зафиксира трескавите действия на героите, като се стреми към максимално визуално внушение. (В ремарките се посочва всеки жест, всяко трепване на лицето у персонажите.) В автобиографичния му очерк се разказва за фактическите поводи, от които създадени произведенията му. В тези случки Страшимиров или е участвувал лично, или те са му били разказани, героите му не са измислени, а творчески пресъздадени. ca Страшимиров разкрива поведението на героите си в една театрализираноприповдигната" светлина. В моментите на крайни кризисни ситуации поведението на героя напомня ритуален танц, който се играе като предизвикателство към несгодите, като самозабрава от ежедневието. Страшимиров уедрява психологиче ското действие и то придобива монументално звучене. Образите са едро нахвър ляни, не са характерни детайлно обмисленитеге до чертичка образи. Действието се развива на тласъци, с непрекъснато растящо напрежение. Всяко действие завършва със силен финал, за да започне следващото със спокойствие на ситуацията. В този смисъл действията представляват относително самостойни единици в общата цялост на пиесата. Като образец на реализация както на сюжет и идея, така и на драматическа форма могат да се вземат две произведения на Антон Страшимиров - драмата „Вампир" и комедията „Све кърва“. Тук всичко е ярко, действено и точно, при това пестеливо, постигнато без каквито и да еизлишества и отклонения.

Отношението към драматургията на Войников е противоречиво. Някои от изследователите му, без да пренебрегват нейното обществено предназначение и въздействие, омаловажават или отричат художественото й своеобразие. Други са значително по-обективни към „Райна княгиня“ и „Въцаряването на Крума Страшний“, „Покръщение на Преславский двор“ и „Велислава" като литературен текст. „Разгледани в художествено отношение, драмите на Войникова не издържат дори най-снизходителна критика. Тия драми нямат никаква художествена и пси хологическа стойност... В драмите на Войников няма живи, действуващи лица, а само автомати, чиито действия се определят не от някакви вероятни вътрешни мотиви, а от каприза и случайните намерения на Войникова... За душевното състояние на своите лица Войников твърде неумело загатва. Такава е оценката за драмите на Войников на един от авторитетните литературни историци Б. Пенев, рецидиви от която се долавят и в съвременни изследвания и статии за родоначалника на българската драматургия и театър... Творчеството на Войников не е без недостатъци. Но за да почувствуваме сил ните и слабите страни на неговите драми, намеренията и резултатите на техния автор, не трябва да ги разглеждаме откъснато от контекста на епоха, предназначение, обществена и културна атмосфера. И от вкуса на една литературна и театрална публика, която може да не приеме „Лукреция Борджия“ и „Емилия Га лоти", но да живее дълго със спомена от „Многострадална Геновева". Драматургът е винаги в диалог със зрителя - когато работи над творбата си, при сценичната и реализация, след всяко нейно представление. на Родният град на Войников (Шумен) му оказва въздействие с културната си атмосфера, с първите театрални представления, с обществените си прояви. Не остава без значение учението при Сава Доброплодни, участието в неговата трупа, осъществила първото представяне на драматургична творба в България през лятото на 1856 г. - побългарената комедия „Михал Мишкоед“. Интересите Войников към драмата и театъра продължават и във Френския колеж в Цариград. Тук той се запознава с творби на Шекспир, Юго, Молиер, с теоретич ните принципи на драматургията. Наблюдава, а по всяка вероятност и сам уча ствува в спектакли, представяни от възпитаниците на колежа. Първоначалният интерес, дошъл от Шумен и Доброплодни, получава своето осмисляне в Цари град, а творческата си реализация - в родния град на Войников, в Браила Гюргево.

The one and only attempt of the writer Assen Christophorov in the field of dramaturgy is the play "Razvigorat". It is written in co-authorship with the humorist Haim Benadov. This creative tandem and the fact that Christophorov makes an unusual attempt for his writer's occupation, arouses questions whose answers are sought in this article. "Razvigorat" does not shine with specific literary merits. This is a mediocre play on anti-cult topics. Therefore, the objective is not a scientific literary analysis of the play, but placing it in the context of the dramaturgy of the 1960s. Thematically "Razvigorat" is closest to the "Prokurorat" by G. Djagarov. Together with the attempt to clarify the creative and the ideological atmosphere of that time, this article makes a parallel between the fates of the two plays.