духовна

Професор Георги Димов е един от най-мъдрите ми учители на човещина и литературна култура. Понякога забравям това, раздразнен от поредното дълго за седание в кабинета му. Но достатъчно е малко да се замисля и съм длъжен да призная, че той е магическият „мотор" в редакцията на списание „Литературна мисъл. Често пъти съм се чудил как толкова добре умее да прикрива умората си - в на прегнатия му делник има безкрайно много организационни и творчески задълже ния, но чувството му за отговорност е неизменно будно. Свикнахме да пишем набързо, лишени от емоционален градус, изтъкани от клишета „портрети" за съвременниците си. За човек като него обаче не е възможно да се редят дежурни фрази. Познавам го почти от петнадесет години и искам да започ на тези редове с личното признание, с онова, което никога не съм му казвал. Едва ли ще направя особено откритие, като го нарека сериозен учен, литератор с огромен принос в строителството на социалистическата ни култура. По-важно ми се струва да разкажа за огромното му човеколюбие, за благородството, сякаш оста нало от други времена, за умението му дискретно да се грижи и да възпитава мла дите дарования. Георги Димов е от хората, които веднага привличат вниманието към себе си с държание, осанка, с маниери. Никога не съм го виждал пред студентската аудитория, но една негова италианска студентка искрено ми призна, че дължи на него обичта си към България и към българската литература. Познавам мнозина от ве ликотърновските му възпитаници. Сега те са известни поети, белетристи, критици, но с много топлота и нежност си спомнят за своя професор. И той не ги забравя. Следи отблизо кариерата им, често им поръчва статии, радва се, когато види, че някой от тях е издал книга. Винаги е в движение - дори когато привидно почива, мисълта му е в движе ние. Не понася равнодушието, мързела, дребнавостта. Може би затова особено се гневи, когато открива неизвиними недостатъци в младите хора. Георги Димов не обича да говори заза себе си, но често съм го слушал да разказва за своите учители за Иван Шишманов и за Михаил Арнаудов, за големите писатели, с които е имал щастието да общува отблизо - Георги Караславов, Людмил Стоянов, Николай Лилиев...От тях е наследил разностранността на интересите, пристрастието не към частните, а към глобалните литературоведски проблеми, умението да съчетава богатата фактология с пространните обобщения. Несъмнено у нас може и трябва да се говори за академична литературна школа и учени като Димов са сред найярките и съвременни представители. Академичността на изложението често пъти се свързва с аскетична сухота, с досадни шаблони, но винаги и навсякъде е имало преподаватели с ограничени възгледи, които се задоволяват с повърхностни и проме нящи се под въздействие на времето полузнания.