Духовният

Поетическата му звезда се яви на историческия небосклон на нашата родина преди половин век. Участвува в развоя на българското художествено слово тогава, когато пролетарската ни революционна поезия отбеляза широк размах върху фона на събития с високо обществено напрежение и дълбок исторически смисъл. В оригиналната му съдба изпъкват два образа: нежен лирик и пламенен борец. Изживя и острия конфликт между стария и новия свят за поетическа красота между символисти, индивидуалисти, експресионисти, критически реалисти и социалисти през 20-те години на нашия век. В реакционната политическа вихрушка през 1923-1925 г. той вложи ценностите на поетичното си и героично сърце в съкровищницата на една оже сточена епоха. С пламенното си дело и поетическо творчество, които се сливат в един прекрасен живот, той ни напомня думите на немския поет Бехер: Само който в труд и борба множил е красотата, само той живот красив живял е на земята. Сергей Румянцев - Димитър Диловски, роден през 1896 г. в с. Блъсни чево (сега Румянцево), Ловешки окръг, в началото на нашия век, е селско пастирче. Пасе биволи по „Чадгирска лъка“, „Оряха“, „Усоето“, Белянска река" - красиви местности на родното село, кацнало на северния склон на Стара планина. Чудесният пейзаж влива първите поетични струи в душата на Диловски, роден с честта да бъде поет. Поетичната му душа, омаяна следи как във вечерната самота: В небесните безкрайните простори, една по друга раждат се звезди, а бледний месец сякаш им говори за своя блян и с поглед ги следи („Вечерна самота") Бедно дете на селото, Димитър Диловски има щастието да бъде ученик на Плевенската гимназия, където стана ученик на Никола Василев Ракитин, поет и учител по литература, който му откри тайната и красотата на българския стих.OR Първите поетически стъпки Диловски направи под влиянието на поет на родния пейзаж и българското село.

В богатата история на Българската комунистическа партия току-що протеклият ХІІІ конгрес ще заема свое особено място. При всеки конгрес на партията се откроявало перспективното историческо мислене, което съдържа в себе си и анализа на съвременността, и погледа към бъдещето. Това мислене е било всякога вътрешна необходимост за нашата партия. И то неслучайно. Определя се от ней ната революционност, от научния характер на нейната теория, от порива напред. Но ХІІІ конгрес извърши и необходимото за момента осъзнаване на близката перспектива, и едно епохално, научно обосновано насочване към бъдещето, бих казал, към следващия век и на страната, и на човечеството. Такова е значението на историческата, на свръхисторическата теоретическа постановка за сливането социализма с научно-техническата революция, за прехода от досегашното състояние на развиващото се икономически, социално и културно социалистическо общество към една явно по-висша степен, когато отделният човек и колективът (нацията) ще овладеят нови, още по-могъщи сили за напредък. Така днес комунистите стоят безстрашно пред утрешния ден, упътени от конгреса към големите бъдещи възможности. на Другата отличителна черта на този важен със замаха си конгрес бе неговата критическа аналитичност. Имаше нещо ново в неговата работа като животворно проявление на колективната критическа мисъл на делегатите, дошли и от работническата среда в града и на село, и от средите на научната и художественотворческата интелигенция. Критиката и осъзнаването на слабостите е важно условие за напре дъка. Тя създава предпоставки за истинско, за реално виждане на явленията, тя обогатява историческото съзнание, създава всеобща отговорност за близките и за по-далечните национални съдбини. Критицизмът и перспективата създават изобщо чувството за историчност. И затова тъкмо бихме могли с основание да кажем: конгресът ни насочи напред и с теорията, и с практическото виждане на реалността. За всичко това имаше подготовка, имаше минало. Ще изминат години, десетилетия, страната ни, все така млада, жизнена и изB пълнена с неизчерпаеми сили, ще прави нови, големи крачки напред в устремното си развитие към светлото бъдеще. На миналото и на бъдещето нашите потомци ще гледат с по-точни, с по-съвършени критерии. Но ние сме уверени, че историята, този висш съдник и на събитията, и на делата, ще отреди достойно място за идните поколения и на Априлския пленум от 1956 г., и на априлската програма, въплътила себе си ума и волята на една революционна партия, после на борческите идеи и начинания на следващите конгреси и пленуми до върховата изява на сегашния ни ХІІІ конгрес. Един наистина свръхисторически конгрес. Наред с всичко друго той и една манифестация и на живата връзка, която съществува в политическия, духовния, в общонационалния ни живот между партийните задачи и обществените науки, връзка дълбока и многостранна.

Още в първото десетилетие на своето съществуване съветската естетика и кри тика започнаха обсъждането на основните художествени и философски въпроси на битието на човека, изработвайки нова концепция за личността. Конструктивистите проповядваха „крайна целеустременост на съзнанието", утвърждаваха рационалната личност, максимално съответствуваща на машинното, индустриалного общество. Лефовците издигаха идеята за рационалната социално-идеологизирана лич ност, за „стандартизирания активист, действително нужен на социалистическото строителство". Напостовско-раповската естетика издигаше идеята за социално-практичес кото разбиране на индивида: „личността може да интересува писателя само като „човешки материал, с който се разпорежда господстващата класа...". Като основен се разглежда въпросът за пригодността на човека към епохата Переваловците (Д. Горбов, А. Лежньов и други) водеха полемика с конструк тивистите, лефовците и раповците, издигайки идеята за многостранен ренесансов човек и подчертавайки самостоятелното значение на „личността като особена социална ценност В тази остра идеологическа борба растеше и се закаляваше младото съветско изкуство. През тези години с произведенията, които най-пълно отразяваха гене ралната тенденция на развитие, то утвърждаваше активната личност, изменяща и революционно преобразуваща света. Образът на този нов герой, както упрекваше съветската литература буржоаз ната критика, не е обемен, не е пластичен, не е многостранен. Чапаев на Д. Фурманов, Кожух на А. Серафимович - тези и други подобни фигури са само носители на со циални функции и функционери на историята. В основата на такива съждения лежи липсата на исторически подход към художествения процес. Може ли например, като се обърнем към друга епоха, да упрекнем Корней и Расин, че техните герои са естетически еднопланови, че в тях не е разкрита „диалектиката на душата", че не едаден психологически анализ и т. н. Тези упреци не биха били съобразени с художествено-историческото своеобразие на изкуството на класицизма и биха проектирали принципите на критическия реализъм върху един друг, по-ранен етап от художествения живот на човечеството.