Духът

Двадесет години разделят във времето появата на две от най-значителните произведения на литературната ни класика - поемите „Изворът на Белоногата" (1873) и „Ралица" (1893). Сравняването на тези творби е интересно от ня колко гледни точки: и на първо място, защото по възможно най-пряк начин свидетелствува за промените, настъпили през разделящия ги период в свето усещането и в мирогледното световъзприемане на българската интелигенция. И едновременно с това дава възможност да доловим отчетливо някои от найустойчивите, най-характерологичните доминанти в идейно-нравствената цен ностна система на нашите творци. Съпоставителният анализ на двете произве дения позволява да се надхвърлят рамките на тясно литературното изследване и да се направи крачка напред към свързването му с някои интересни проблеми от психологията на литературното творчество и от по-широката сфера на култу рологията. Кръвната връзка между авторите на поемите дава възможност пре делно директно да се проследят значението на традицията и влиянието на на стъпващите с новата епоха изменения в литературата ни от този период. Преди всичко се налага да фиксираме точно в литературноисторически аспект моментите, в които са създадени двете произведения. „Изворът на Бе лоногата" отразява особеностите от самия край на предосвобожденската епоха. Творбата съчетава в себе си два противоречиви момента: притеглянето индивидуалното поетическо съзнание от колективния фолклорен дух и едновре на менно с това центробежната сила към личностно творческо обособяване. Но двата елемента не се намират в открита борба - те, малко грубо, но най- образно казано, се преливат като скачени съдове до едно максимално ниво, отвъд което започват вече рушащите цялото противоречия. „Изворът на Белоногата" бележи онази граница в литературата ни, която е максимална за органичното отразяване на патриархалния начин на мислене и чувствуване. Противоречията в съзнанието на нейния автор са безспорни - те са и противоречия на обективния исторически момент, който малко преди Освобождението не е нито толкова наи вен, нито толкова патриархален, - но въпреки това творбата като цяло отразява един синтетичен, в най-дълбоката си същност хармоничен начин на светоусещане. През последното десетилетие на XIX в. в съзнанието на българската инте лигенция са настъпили дълбоки промени. Преди всичко се руши хармоничната монолитност на ренесансовото мислене.

From its earliest days the Bulgarian human sciences have been ardently seeking the roots of Bulgarian culture, finding them in various "layers" and "substrata", affiliating Bulgarians to various communities, constituting, imagining and suggesting their millennial unity and intransigence. Though interesting in itself, this debate is doubly interesting as an illustration of human sciences' vulnerability to political influence and commitments, to marketeering, group or personal goals and unformulated conscious and unconscious desires. The issue in question represents a peculiar actualizing and unfolding of one element of the topical syntheses suggested by Svetozar Igov. The seeking of the "Mediterranean spirit" in Bulgarian culture is a useful and, in a way, pleasant endeavours that for a number of reasons have so far been shelved. It is charged with many questions and hides the usual risks of aberration.

The article compares some texts and cultural phenomena from Eastern Europe or East-Central Europe, which would correlate cultural manifestations in the region with the distant transatlantic developments emphasizing the principle and agenda of national independence. In 1776 Ignacy Krasicki published „what can be called the first Polish novel", The Adventures of Mikolaj Doswiadczynski, Written by Himself (Mikolaja Doswiadczynskiego Przypadki, przez niegoz samego opisane), and Giovanni Lovrich, also known as Ivan Lovric, from Venetian Dalmatia, published in Venice his only literary work, Observations on Various Parts of the Voyage in Dalmatia of Signor Abbé Alberto Fortis (Osservazioni di Giovanni Lovrich sopra diversi pezzi del viaggio in Dalmazia del Signor Abate Alberto Fortis). In the intellectual tensions of the Enlightenment, in its hierarchical rankings and resentments by language and culture, Polish and French, Dalmatian and Italian, it is possible to discern some aspects of national self-assertion, a kindred spirit of 1776, within the literary forms of the ancient regime in its first crisis. Furthermore, the consciousness of foreign domination among Poles and Dalmatians in 1776, in conjunction with a sensitivity to foreign literary condescension, provoked certain common cultural patterns of response, and even some inklings of a regional resemblance that would eventually be summed up in the idea of Eastern Europe.