Духът

Срещата на Адам Мицкевич с Товиянеки е една закономерност, която се препотьврждава по всяко историческо време от схватката между два типа жреци на човешките общности - шамана и поета. Много учени са се опитвали да проникнат във взаимоотношенията на двете личности- и през призмата на една поетическа биография, биографията на Мицкевич, и през социологическия феномен на затвореното общество на Товиянски, което се стреми да подчини по-широкия концентричен кръг- кръга на цялата емиграция. Не са малко опитите да се погледне на това явление и през самия Товиянски, което автоматично извежда «Маестрото» на пиедестала на изключителната личност. Ренесансът на интереса към мистичните години от четвъртото десетилетие на миналия век поражда обширно издание на пиемовяото наследство на Товиянеки под редакцията на Станислав Пигон.(l) Сблъсъкът между майстора на ритуалния групов екстаз и майстора на индивидуалната наслада от словото като че ли е във вреда на втория. Терминът вреда е точен. Конрад Гурски обобщава така влиянието на Кръжеца на Товиянеки и на самия Маестро върху поета: «Исках да разбира психиката на Мицкевич от периода, когато изпада под влиянието на този човек. Последствията от това са много болезнени. Дерайлира един велик ум, който губи епособностга точно да усеща и да оценява произведенията на литературата и изкуството. Убита е у Мицкевич една негова забележителна черта - чувството за хумор. Разбит е семейният живот на поета.» (2) Въпрос на тълкование е дали нещата изглеждат точно така, но един добър познавач на фактите, какъвто е Гурски (и други автори, работили тази тема, имат близка оценка; Алина Витковска, Зофия Маковецка (3)), в този си цитат напуска стила и пестеливостга на литературоведа. Думите му са повече като въздишка на съжаление, на безпомощност пред загУба за националната култура, която завинаги остава в полското минало. Обяснимо е и като реакция на учения и като реакция на човека, докоснал се до недрата на фактите.

From its earliest days the Bulgarian human sciences have been ardently seeking the roots of Bulgarian culture, finding them in various "layers" and "substrata", affiliating Bulgarians to various communities, constituting, imagining and suggesting their millennial unity and intransigence. Though interesting in itself, this debate is doubly interesting as an illustration of human sciences' vulnerability to political influence and commitments, to marketeering, group or personal goals and unformulated conscious and unconscious desires. The issue in question represents a peculiar actualizing and unfolding of one element of the topical syntheses suggested by Svetozar Igov. The seeking of the "Mediterranean spirit" in Bulgarian culture is a useful and, in a way, pleasant endeavours that for a number of reasons have so far been shelved. It is charged with many questions and hides the usual risks of aberration.