експресионизъм

Поезията на немския експресионизъм" на Надежда Андреева е един безспорно ценен труд, притежаващ ред специфични и за служаващи внимание достойнства. Но, стру ва ми се, първият въпрос, който би трябвало да породи една такава книга, е въпросът за обективната необходимост от нейното напис ване, за това дали тя запълва някаква липса в познанията ни за литературата, с други думи - представлява ли поезията на нем ския експресионизъм някакъв интерес за съв ременното литературно мислене? Немският експресионизъм и особено ли тературният експресионизъм имаше бурен, но кратък живот: той изразходва своята на истина могъща художествена енергия в рам ките само на едно десетилетие. Той бе рожба на криза и неин израз, бе създаден от като- строфичния сблъсък на две епохи, неговата жизнена среда бе войната, инфлацията, мизерията, драстичните социални конфликти, пълното разпадане на моралната и етическата ценностна система, алиенацията, болезнено изострената жажда за промяна. Когато след краха на революциите от 1918/1919 г. нем ският империализъм отново стъпи на краката си и умело реставрира" своята власт за експресионизма вече нямаше място. С идването си на власт Хитлер го обяви за чужд на арийската раса" и за упадъчно из- куство", почти всички експресионистични поети поеха горчивия път на изгнанието, кни гите им бяха забранени и изгаряни. С експре сионизма като че ли беше свършено окончателно и завинаги. Още първите десетилетия след Втората световна война доказаха доколко това не е така. Оказа се, че течението обхваща една доста съществена част от процесите, без познанието на които модерната поезия на ХХ в. не може да бъде правилно разбрана и оценявана. Оказа се, че значението на експре сионизма далеч не се изчерпва само в област та на културната история, че доста от формите и методите, които съвременната лирика опре деля като нови иавангардни, в същност са съществували в радикалните експерименти на поетите от експресионистичната декада", и че най-доброто, създадено от тази страстна итрагична поетична генерация, представлява непреходна естетическа ценност. От началото на 50-те години до наши дни интересът към експресионистичната литература, намерил израз в десетки изследвания, в преиздаването на експресионистични автори, на техни анто логии, на цели библиотеки и течения на спи сания, в същност не е пресеквал. При това трябва да се подчертае, че феноменът експресионизъм е съотносим не само с немскоезичната литература, а и с цялостния контекст на европейската литература от първата чет върт на века, и че чрез това течение се осъ ществява една от допирните точки на модернизма с революционния литературен аван гард. Естетически прелом в поезията на двадесетте години" на Розалия Ликова и „Бунтът на експресионизма" на Димитър Авра мов убедително доказаха, че и родната ни литература не еостанала чужда на това те чение; неговата поетика, неговата специфика инеговите теми обаче бяха непознати на чи тателската публика. Книгата на Н. Андреева отговори на тази необходимост.

Доскоро бяхме склонни да представяме литературната ни история предимно в чернобял колорит. Сякаш литературноисторическото ни мислене бе получило „далтонични ув реждания и опростяваше реалното богатство, многообразие и нееднозначност на явленията и на литературния процес в цялост. След пробива", направен от изследовате лите на символизма, празнотата в изследването на литературноисторическата карта се запълва и по отношение на експресионизма. Това става с едно неголямо по обем, но твърде синтетично изследване на младия литературовед Едвин Сугарев. Неговата книга „Бъл гарският експресионизъм" има редица достойнства и на някои от тях ще се спра в тези бе лежки. На първо място бих отбелязал пълнотата при обосноваване ролята на факторите от социалната и литературната история, които обусловиха появата на експресионизма на европейската сцена и проникването му в Бъл гария, а така също и националноспецифич ните условия, които формираха българското му своеобразие. Да вземем дори само факта, че у нас експресионизмът не влиза в литературната история като категорична опозиция на предходните литературни течения и преди всичко на символизма, а „като техен вариант в по-радикална форма" (с. 26). Това, разбира се, съвсем не означава, че видните представи тели на тия течения го посрещат с литератур ни овации. Един от основните въпроси, който поставя пред изследователя си едно литературно течение, е дали то има мирогледен характер, или представлява само стилно направление. По този въпрос позицията на изследвача на българския експресионизъм е следната: „Той беше преходът от едно мирогледно ниво към друго, от стария към новия мироглед, и то в една от най-критичните точки на човешката история. Той беше онзи момент, в който старите представи за човека и неговото изкуст во бяха разрушени, а нови все още не бяха създадени" (с. 21). По принцип това е вярно - краткостта на периода, през който възникна и се разви 134 експресионизмът, не му позволи да „изкриста- лизира" мирогледно. И все пак истината е по-сложна. Когато говорим за такива категории като мироглед, метод, стил, поетика на едно литературно течение, трябва да имаме предвид, че те са различни равнища на едно и също художествено съзнание и не могат да се откъсват и изолират едно от друго, още помалко да се противопоставят едно на друго. И в хода на своето изследване Едвин Сугарев също стига до убеждението за сложната и изменяща се същност на експресията - сърцевина на течението: ... концепцията за експресията - и като художествен мироглед, и като художествен метод, и като система от изразни средства, не остава константна ни то в Германия, нито в България - тя се променя в зависимост от формиращите го социал ни и идейно-философски компоненти. Насоката на неговата еволюция (еволюцията на експресионизма - б. м., Г. Г.) е от абстрактното към конкретното; от тоталното отрицание на капиталистическата действителност, наситено с нихилизъм и апокалиптични пред чувствия, към един все по-ясно оформящ се хуманистичен и революционен идеал..." (с. 41). Едвин Сугарев проследява това развитие както в теоретическите концепции на самия Гео Милев, Чавдар Мутафов, Николай Райнов, така и в творческата практика на редица изтъкнати или по-малко известни експресионисти в поезията и в прозата. В полезрението на автора влиза и такова близко до експресионизма явление като диаболизма в българска та проза от началото на века.