Елка Константинова

Всяка отделна епоха или културноисторическа формация интерпретира по свой начин съотношението между изкуство и действителност, разполагайки с различни модели за неговото социалноетично и естетическо тълкуване. В своето многообразие и поливалентност, давайки възможност за широки художествено-условни обобщения на реалността, литературата открай време е предизвиквала спорове и дискусии около съжителството на субективното и обективното начало в художествения процес. Динамиката на съвременния социокултурен контекст, стремителното развитие на научно-техническата революция, успехът на точните науки изправят словесното изкуство перед нови проблемни ситуации, свързани с цялостната промяна на отношението „литература - реалност“. Наред с установените категории „фикшън“, „нонфикшън“ все по-голям авторитет си извоюва новата „факшън“ - литература на факта. „Документалният взрив“, появил се като отзвук на информационния, изисква теоретическа преоценка на редица естетически, методологически и социалнопсихологически проблеми. Реален принос в поднасянето на нови естетически и социални проекции на т. нар. точна литература без амбицията за тяхното кардинално решение представлява излезлият неотдавна сборник „Факт и въображение“ под редакцията на Н. Манолова. В основата му са залегнали статиите от разговора „Литературата и изкуството на факта“, воден през 1986 и 1987 г. на страниците на списание „Пламък“. Широкото участие на литературоведи от СССР, Полша, Чехословакия, ГДР, както и на изтъкнати български литературни критици и теоретици, обуславя разнообразието от методи, подходи и хипотези при анализа на „литературата на факта“. Стремейки се пълноценно да разкрият причинно-следствените връзки, характеризиращи този жанр, повечето от авторите допълват чисто литературоведската проблематика на сборника с нови проучвания в областта на историята, социологията, народопсихологията и пр. Неслучайно, отбелязвайки необходимостта от придвижване границите на нашите естетически понятия и представи, Т. Жечев пише: „Ако трябва да се осмислят и разберат новите явления, трябва преди всичко да се напуснат редица канони на традиционната естетика, да се преразгледа от нов ъгъл и с нов опит наследството на миналото.“ С. Северняк, Е. Каранфилов, Т. Жечев, Ив. Попиванов, С. Зарева, Ал. Панов, В. Христов, Л. Кирова, Е. Константинова съчетават в статиите си критикоаналитичния подход с литературно-историческия, литературно-културологичния и сравнителнотипологичния. Условно в сборника могат да се обособят четири основни групи проблеми, определящи онтологичния статус на документалната литература. Изчерпателно изяснена и подкрепена с богат изворов материал е генеалогията на документалната белетристика. Корените, изворите и предпоставките на този психосоциален феномен се търсят още в древността. „Къде следва да отнесем Тукидид, Херодот, Тацит, Плутарх - към историците или към писателите?... те принадлежат както на науката, така и на литературата“ - дава риторичен отговор В. Христов, след което прави диахронен разрез на представите за фактологическа автентичност през вековете, претърпели същностни промени. Подкрепена със солидна логическа аргументация, изследвайки сложните психосоциални пластове на митотворчеството, Е. Константинова стига до още по-интересни изводи, обосновавайки връзката на митологията с документалистиката: „... колкото и абсурдно да изглежда, всъщност между митологическото съзнание и естетическото съзнание на писателя-документалист има нещо сходно по отношение на неосъзнатата (при мита) и осъзнатата (при документалния жанр) близост до фактологичната правда.“ Различното възприемане на факта и формите на неговото въздействие през вековете са оригинално интерпретирани от П. Анчев, поставящ тезата за превъплъщението на нелитературните форми, каквито са прабългарските каменни надписи, приписките, научните (исторически и етнографски) изследвания и писмата, в литературни паметници. Историзмът в литературознанието обаче предполага не само изучаване на литературния процес, но и изследване структурата на произведението в динамика, във функционалното изменение на неговите компоненти, един от които е литературният жанр. Споровете около жанровата характеристика на документалната литература повдигат въпроса за методите на художествената литература и литературата на факта, за отсъствието или наличието на диференциация между тях.

На 12 и 13 декември 1989 г. в София се проведе дискусия на тема „Основни етапи, процеси и тенденции в съвременната българска литература след 9. ІХ. 1944 г. и тяхната литературно-критическа интерпретация“. Тя бе организирана от секцията по съвременна българска литература на Института за литература и предвиждаше участието на широк кръг литератори от цялата страна. Гости от чужбина бяха проф. Тереза Домбек и Войчех Галонзка от Полша и Норберт Рандов от ГДР. След откриването на дискусията от водещия Александър Йорданов за кратко встъпително изложение взе думата проф. д-р Боян Ничев, директор на Института за литература. Като изтъкна научните постижения на института, той обърна внимание и на съществуващия досега академичен монополизъм, налагащ „вето“ върху изследването на немалко проблеми и пречещ да бъдат постигнати по-значителни синтези в литературно-научната дейност. Според проф. Боян Ничев именно в настоящия момент развитието на съвременната ни литература представлява много актуална тема — с така наречените бели петна и замълчани проблеми в нея, с пленумната ѝ периодизация, с етатизацията и редица други проблеми. Нашата съвременна литература не бе оставена на своите, условно казано, иманентни закономерности на развитие, а понятията за естетическата ѝ същност бяха разколебани. Във връзка с това в нея настъпиха промени, които сега трябва да бъдат отчетени; такива промени се очертават и в редица институции, пряко свързани с литературата — като критиката например, чиито стойности и преценки до голяма степен бяха загубили значението си. В разглеждания период би трябвало да се подчертае едно основно разграничение. От една страна, съществува литературен процес, който, въпреки стагнацията, не замира и върши своето, доколкото може; от друга страна, налице е една административно-ведомствена дейност, свързана с редица институции, която „фабрикува“ ценности и оказва силно влияние на самия литературен процес. При оценката на литературата следователно занапред ще трябва да се работи с две основни понятия, които досега се приемаха като синоними — литературен процес и литературен живот. Проф. д-р Боян Ничев заключи: въпросите са изключително важни и тепърва трябва да бъдат поставяни, класифицирани и решавани. Върху въпроса за взаимоотношенията между литературния живот и литературния процес се спря и Александър Йорданов. Той припомни, че вследствие поврата в политическия живот в нашата страна се стигна до конструирането на нов модел на литературен живот, подчинен на нелитературни съображения, и проследи процесите, настъпили като резултат — нарушаването и разрушаването на връзката между литературна традиция и съвременен литературен живот, крайна идеологизация на литературата, откриване на безкрайни възможности пред конюнктурата и потискане на талантите, резки деформации в литературния живот. Като особено вредно бе посочено изкуственото привнасяне у нас на теорията за социалистическия реализъм, довело до духовна стагнация в литературния живот, до репресии срещу редица поети, писатели и критици, до тенденциозно фалшифициране на националната ни литературна история. Във връзка с тези въпроси според Александър Йорданов особено внимание би трябвало да се обърне в частност на мита за априлското поколение в нашата литература — да бъдат проучени основно причините за неговата трагедия. Проф. Атанас Натев призова всички литератори да се опитат сега, когато в прилива на чувства се очертава недостиг на мислене, да направят всичко, за да се установят на една уравновесена позиция. От нея и с нейните предимства би трябвало да се пристъпи преди всичко към възвръщането на литературната памет — да се анализират задълбочено драмите на онези наши големи писатели от близкото минало, принудени да се съобразяват с конюнктурата, но въпреки това търсещи новото и модерното; да се потърси стойностното в нашата литература, независимо от начина, по който е възприемано и оценностявано от официалните инстанции и институции. Със свое виждане за непосредствените задачи в момента към дискусията се присъедини проф. д-р Елка Константинова. Като особено важен проблем, стоящ пред литераторите, тя посочи фактологическото възкресяване на епохата — със сериозна работа върху архивите и литературната периодика. Цялата ни съвременна литература подлежи на препрочит и нов анализ и оценка — но свободни и без досегашното съзнателно бягство от съвременните литературни проблеми. В рамките на тези по-общи изисквания бе подчертан един съществен конкретен въпрос — за колективното и личното участие в живота и литературата и разрушаването на колектива като среда, в която се изявява личността, а във връзка с това — за деградацията на така наречения положителен герой в нашата литература.