епохи

С нахлуването на немските фашистки армии в Съветския съюз рязко се смрази климатът и на българската литература. В страната се настаниха отново жестоко потисничество и реакция. Повечето писатели комунисти бяха проводени от полицията далече на юг, в сурови концентрационни лагери - в „Еникьой", а след това и в „Гонда вода“. Не излизаше никакво легално ляво издание. Настъпваше бързо онази черна средновековна нощ, която немският фашизъм обещаваше на цяла Европа, на света като тържество на „нов ред. Но вътрешно политическото положение у нас съвсем не беше благоприятно за господството на този желан и от българската буржоазия „нов ред. И бъл гарските политици, боядисали щандартите си с кафявия цвят на фашизма, и династията се бяха откъснали съвсем от народа. Влиянието на комунистическата партия бе широко - и сред младежта, и сред простите трудови хора. При тази обстановка волята за борба и съпротива срещу насилниците и завоевателите избликваше непрекъснато с небивала сила. Сложи се началото на голямо партизанско движение. Започнаха саботажни акции. Организираше се всестранната съпротива - и срещу врага отвътре, и срещу врага, дошъл отвън. Борбата кипеше във всяко ъгълче на изстрадалата ни земя и приемаше неумолимо нееднакви форми: от устната пропаганда, която всява вяра в победата на Червената армия и разпалва прорусофилски чувства до рисковано трудните, но самоотвержени акции на партизани и саботажници. През тези драматични и кървави години революционната литература се твореше вече не в познати писателски мансарди, а в затвори и концентрационни лагери или в партизански заслони из планините. На нейните създатели сега липсваха и най-елементарни условия за художествено творчество. Липсваха книги. Нямаше традиционни разговори за литературни стойности, за идейност и художественост. (Известни условия за дискусии съществуваха в концентрационните лагери, и то докато концлагеристите не се изпращаха на физическа работа. Но борческото поетическо слово се раждаше спонтанно. То носеше в себе си тъкмо идеята за борба, която искаха да загасят, тъкмо волята за победа, ентусиазма на онези, които бяха вече в редиците на партизанските чети или в нелегалните политически организации.) В лагера „Гонда вода" бяха интернирани Тодор Павлов, Младен Исаев, Венко Марковски, Крум Пенев, Марко Марчевски, Лозан Стрелков, Арманд Барух, Васил Воденичарски. Там, по спомени на заточените, се е създал негласно литературен кръжок, чиято душа е бил Тодор Павлов, най-авторитетният сред изброените видни творци. В условията на лагерния живот Венко 3 Марковски написва своята поема „Орлицата“, Младен Исаев някои от ярките си революционни стихотворения, поместени по-късно в стихосбирката „Огъня" (1946). Арманд Барух се заема с превеждане на „Война и мир“ на Толстой. Драматична е биографията на родения в Скопие българин заточеник в „Гонда вода“ Венко Марковски. Той се е преселил в старата родина заедно със семейството си. Още през 30-те години насочва таланта си към револю ционно творчество. Тогава между него и Тодор Павлов, роден също в Маке дония (Щип), се създава трайна дружба. Тодор Павлов чувствува отблизо творчеството на Марковски и по спомени на двамата те престояват в концен трационния лагер „Гонда вода“ до късно нощем над ръкописите на писателя. Марковски пише на литературен български език и на македонски диалект. Но независимо от особеностите на езика в творчеството му пулсират все чув ствата на революционера-комунист, убеден в очакваната победа и във великата правда на народа. В поезията му преобладава беззаветна обич към македон ската земя, която се тъпче от ботуша на кралския джандарм, а по-късно от немски окупатор. Любовта към Македония е засвидетелствувана многократно. В поемата „Чудна е Македония“, издадена през 1940 г., четем:

Дългогодишната писателска дейност на Вазов, продължила повече от половин век, поставя няколко важни въпроса за съотношението между творческия път на поета и развитието на новата българска литература. Първият от тях засяга предела между възрожденска и следосвобожденска литература. Ако погледнем от позицията на цялостното историческо развитие, съвсем естествено еда отделим литературата на Възраждането от литературата след Освобождението - разчупването на оковите на петвековното чуждо робство и възкресяването на българската държава са такова изключително събитие в историческата съдба на българския народ, че то не може да не се отрази върху развитието на литературата. Тук трябва да се прибавят и дълбоките социално-икономически промени. Да си припомним определението на Ленин за двата основни периода в историческото развитие на XIX в. Поставяйки за предел годината на Парижката комуна, той пише: „Първата епоха, от Великата френска революция до Френско-пруската война, е епоха на подема на буржоазията, на нейната пълна победа. Това е възходящата линия на буржоазията, епохата на буржоазно-демократическите движения изобщо, на буржоазно-националните в частност, епоха на бързо разрушаване на преживелите себе си феодално-абсолютистки учреждения. Втората епоха е епоха на пълното гос подство и упадъка на буржоазията, епоха на преход от прогресивната буржоазия към реакционния и най-реакционния финансов капитал. Това е епоха на подготовката и бавното събиране на силите на новите класи, на съвременната демокрация. "1 Това определение важи и за периодизацията на българското историческо развитие, като, от една страна, се държи сметка за преплитането на капиталистическото развитие с преживелици на феодализма в страните на Централна и Югоизточна Европа, а, от друга - за Руско-турската война от 1877-1878 г. и Освобождението, които за България представят границата между двете епохи. Без да се покриват напълно, най-общо историческата периодизация определя и периодизацията на литературното развитие. На пръв поглед литературните факти напълно подкрепят тази периодизация - с Освобождението се завършва делото на най-значителните представители на нашата възрожденска литература: Г. С. Раковски умира в 1867 г., Ботев - в 1876, Л. Каравелов - в 1879, Д. Войников, Р. Жинзифов и Н. Бончев - в 1878; фактически е завършено литературното развитие на П. Р. Славейков, В. Друмев, Ил. Р. Блъсков, Н. Козлев, Гр. Пърличев, при все че някои продъл 1 В. И. Ленин. Полное собрание сочинений. Т. 41, с. 16-17; вж. История зарубежной литературы конца XIX - начала ХХ века (1871-1917). М., 1968. с. 4. 77 жават да пишат и след Освобождението. От друга страна, не може да не се отбе лежи, че в първите две десетилетия на новоосвободената българска държава се явява ново писателско поколение: К. Величков, Ст. Михайловски, Зах. Стоянов, А. Константинов, Т. Г. Влайков, Д. Благоев, д-р К. Кръстев, А. Страшимиров, Пенчо Славейков, Мих. Георгиев и др. (наистина първите двама правят ранните си творчески опити през 70-те години, но те са съвсем плахи и са без значение за общото литературно развитие).

Обикновено виждаме двамата Славейковци - баща и син — явление единствено в българската литература и рядко в световната - като антагонистични фигури не само защото са представители на две различни поколения, но и защото са представители на две различни епохи в развитието на българската литература и култура. И как може да не ги противопоставяме в мисълта си, когато, ако не друго, знаем с каква пламенна страст се е борил синът, за да може българският писател да надхвърли „опълченските“ кръгозори на нашата литература, с каква увереност в правотата на своята мисия е превъзпитавал новата българска интелигенция. Картината, разбира се, е по-сложна и аз мисля, че прилика помежду им има дори и там, където те като че ли най-много се различават - в творчеството си. Тя се изяснява не толкова, когато разглеждаме последователното им развитие, отколкото ако хвърлим „общ“ поглед, особено върху творчеството на Пенчо Славейков. Разбира се, този „общ поглед" трябва да се основава на вярното разбиране патоса на поета. Защото въпреки своите многобройни противоречия целият творчески мир на Пенчо Славейков е пронизан от един патос, към който всяко отделно произведение се отнася като част към цялото, като различен израз на главната идея - вярата в живота, идеята за хармония и красота, за свобода и самобитна национална култура, идеята за една нова, модерна българска литература. В една такава съпоставка между двамата писатели можем да наблюдаваме не само развитието на литературния процес и неговата приемствена връзка, но също някои важни моменти от историческата съдба на българската култура и формирането на българския национален характер. Колкото и обещаваща обаче да изглежда разработката на една такава тема, аз не бих могла да пристъпя към нея, ако не бяха публикуваните през последните години изследвания върху творчеството на Пенчо Славейков, по-специално сборникът, издаден по случай стогодишнината от рождението му, и особено книгата на Стоян Каролев, която, без да засяга пряко тази тема, ми даде ключа, посочи ми подхода за едно такова изследване.