естетическа

Един поглед днес върху развитието на драматургията ни през четириде сетте години свободен социалистически живот доказва, че тя достига естетическите си висоти на широк фронт, в смисъл на пъстър спектър от жанрово и сти лово разнообразие. Това нейно богатство, наред с властното присъствие на отделни имена на драматурзи, може да се оцени най-добре през последното десетилетие, като се съпоставят последните и постижения с първите ентусиазирани, но и наивни стъпки на новата социалистическа драма. Днес нашето драматическо изкуство е много по-богато. Бързам да добавя, че и тогава, и Днес творческата отговорност на писателите-драматурзи при създаването на драматически произведения е била винаги висока. Винаги са били налице жаж дата, преданите усилия на драматургията и театъра да бъдат близо до живота на народа, до неговите борби, да изразяват въжделенията му, да пресъздават и запечатват в естетическа неизменност неговите герои. А всичко друго е било въпрос на опит, на творчески възможности, на художествена подготвеност, които могат да ни обяснят и липсата на по-значителни драматургически завоевания. Защото трезвият поглед не може да не забележи, че историческият прелом, преживян от нашата страна, с неговите драматични и трагични значения, не е отразен в широта - заглавията с пълноценни художествени качества са доста по-малко, отколкото заслужава една подобна героична епоха. И нали именно затова авторите отново се връщат към нея. Обществено-политическите събития с изключително въздействие върху съзнанието на театъра са много по-богати и разнообразни от съдържанието на първите заглавия на нашата социалистическа драма. Тази трезвост не е откритие на настоящия момент. Тя се покрива с неудовлетвореността у драматурзите в тези първи години" на творчество, за да последват уверени крачки, да получи развитието на драматургията нова енергия, да се домогне до истински открития, да бъде на висотата на времето, което отразява.

С такива характеристики на литературния живот като повишен интерес към националното своеобразие на литературата, осмислянето на примитива като есте тическа категория 60-те години наподобяват културната ситуация на 20-те години, доказвайки, че литературният процес се гради на повторителност, осъществена на различно равнище. Културните програми на творците от 20-те години са обединени от повика за „връщане към родното“. И ако „родно" събирателно обозначава стойности, съхрани ли в себе си автентично-националното (фолклора, народното битие, земята), то дру гият елемент на културния девиз - връщане" - сочи, че най-често тези стойности се търсят в миналото, в първично-естественото съществуване. В критически и есте тически статии от 20-те години културният девиз „връщане към родното“ е толкова често срещащ се, че приема вида на езикова формула, чиято устойчивост доказва повторяемостта на посочените два аспекта както за художествената практика, така и за нейната критическа рецепция. Разбира се, наличието на определена естетическа програма не означава „покорство" на всички културни факти пред нея. Със своята разнопосочност литературният живот се съпротивлява на свеждането му до една единствена категория. Културната програма по-скоро има характер на повеля. Литературните факти се организират спрямо нея интенционално, а не нормативно (В този смисъл спрямо разглеждания проблем голямото изключение на 20-те години лириката на Смирненски.)

От 60-те години насам в нашата поезия започнаха редица интересни процеси, които доведоха до значително обогатяване на художествения арсенал от средства за въздействие. По-важните от тях бяха: преосмислянето на традицията и взаимоотношенията традиция - новаторство с порасналия интелект и богатата информираност на художника, със стремежа му да погледне по нов начин на традиционните стой ности; общата тенденция към интелектуализация на лириката, към задълбочено ин телектуално вглеждане около човека и вътре в човека; тенденцията към засилена метафоричност в стиховете на преобладаващия брой поети. Разбира се, не става дума за това, че тези процеси липсват в поезията ни дотогава (да си припомним само колко богати на интелектуализъм са поети от по-старото поколение като Дал чев, Геров, Блага Димитрова!), а за това, че нарасна количествената им характери стика, и то рязко. Засиленото игрово начало в лириката на Валери Петров с при същите му внезапни обрати на мисълта, тънки намеци и двуплановост на изображе нието дадоха своето отражение при по-младите поети. „Априлското поколение" в лицето най-вече на Любомир Левчев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Иван Дин ков, Владимир Башев и още няколко големи имена стана носител на тези явления. По-късно (от средата на 60-те до средата на 70-те години) се заговори за „тиха та лирика" на новата вълна поети: Георги Константинов, Екатерина Йосифова, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Таньо Клисуров, Калин Донков, Иван Цанев, Борис Христов и редица други. Интелектуалното начало, а с него и ироничното виж дане на света се задълбочиха. Образите, за разлика от тези на априлските поети, се снишиха, снеха своята ораторско-полемична окраска, но за сметка на това задъл бочиха вътрешния си периметър. В стиховете на тези поети навлязоха нови сим воли - на щурчето, на пчелата (при Иван Цанев), на пешеходеца (при Николай Кън чев). Особено място в поезията зае трактовката на митологични мотиви (например при Борис Христов). Важен резултат от всичко това бяха промененият ъгъл на виж дане и променената художествена дистанция, чиято рожба беше иронията - този електрически ток, който протича неизменно при промяна на местата на полюсните крайности: лирически обект - лирически говорител - поет. При тази ситуация края на 70-те и началото на 80-те години в нашата поезия дебютираха поетите Ми ряна Башева, Георги Белев, Иван Голев, Добромир Тонев, Иван Методиев, Ру мен Леонидов, Георги Рупчев, чиито творчески светове дадоха нови измерения на символа - от игриво-пародийната му съотнесеност с традицията при Миряна Ба шева, през космическата му всеобхватност при Златомир Златанов, до ироничната му парадоксалност при Добромир Тонев.

Всяка дейност, изследваща литературното явление като обект на науката, в действителност се стреми да изложи определени способи с оглед да изгради своето разсъждение върху текстовата материя. Голямата трудност, породена от желанието „прочитът“ да се превърне в „теория“, е несъмнено основният проблем в „литературната наука“ и показва ясно, че нейният произход произтича от необходимостта всяка „означаваща“ практика да се обвърже с херменевтична дейност. „Ние продължаваме да бъдем теолози“, призна напълно откровено Ролан Барт. Това означава, че текстът и коментарът са неразривно свързани не по силата на някакво съучастничество между текстовата продукция и педагогическата институция (упрек, отправян от повърхностната критика), а по-скоро поради естеството (в случая словесно) на текста, което определя специфично семантичното му проявление, т. е. нееднозначния му характер. Доколкото нееднозначността е условие за семантичност, последната изисква да бъде разтълкувана. В това изискване се заражда конфликтът, раздиращ днес коментаторската дейност, която пък е разделена между чисто херменевтичната си функция (гузната си съвест) и стремежа си към хармония с наложилата се научна практика (своята добронамереност). Подбудите за този конфликт са чисто идеологически.