Естетическата

През последното десетилетие на своя живот големият немски поет Йоханес Р. Бехер обнародва няколко книги, в които - във формата на лична и на места Дори съкровено-интимна размисъл - дава израз на свои наблюдения, изводи и убеждения по редица недоизяснени или спорни въпроси на художественото творчество. Големият теоретически и практически интерес, който тия книги представляват, се крие както в многообразието на засег натите проблеми, така и в остротата, на места дори новаторската смелост, с която авторът дава израз на своите схващания. Предшествувани от обнародвания дневник на поета от 1950—1951 г., озаглавен с един стих от Шекспировата „Буря" („И все пак - какви големи надежди!"), тия томове (излезли през годините 1952- 1957 и обединени под общото заглавие „Старания"), са: Защитата на поезията, Поетическо кредо, Власт на поезията и Поетическият принцип.

Винаги ме е удивлявало онова почти невероятно равнодушие, с което обикновено се подминават много от литературните факти у нас. Появяват се неизвестни име на, излизат нови книги, поставят се въп роси, а периодичните издания често не само не пишат за тях, а дори не ги и отбе лязват. И това важи не само за преводната литература, неизвестно защо неудостоявана с никакво внимание, а и за немалко работи на български писатели, които са свързани жизнено с развоя на нашето художествено слово. Ето защо, без да съм се примирил, аз вече съм свикнал с тази практика и не се учудвам, че една критическа книга като „Четирма белетристи" от Симеон Султанов, която по служебно задължение трябваше да редактирам, близо година и половина след излизането и остава неотбелязана от литературния печат. Обърнете внимание обаче: казвам неотбелязана, но не незабелязана от читателите, което евече друго. Подчертавам това, защото знам положително, че Въпреки проявеното незачитане към нея, тази книга направи впечатление на всички, които се интересуват от литературна критика и беше приета много добре. И ако Днес се връщам към нея, правя го не толкова за да запълня някакъв пропуск в съзнанието на читателя, а повече поради друга по-важна причина - да отбележа някои положения, които имат принципно естество и дават повод за размисъл. Преди всичко всеки, който зачете Четирма белетристи", ще се съгласи, че това еедна цялостна книга - една книга с физиономия. Известно е, че по начало националната Литература се създава в периодичния печат и се утвърждава чрез него. И това важи не само за малките видове, не само за онова, което е заченато от злобата на деня, а много често и за големите литературни произведения, които оставят трайна диря след себе си, Ето защо за повечето Книги можем да кажем, че се раждат два пъти - веднъж върху страниците на списания и вестници, нерядко в резул тат на една поръка, и втори път обединени от едно заглавие в една обща корица. Тъй като обаче човек може да събере не само онова, което е замислено и осъще ствено като цяло, а и онова, което е плод на случая, при това второ раждане често се изпада в увлечения и се стига до нежелан автоматизъм. В резултат на това се появяват книги, които съдържат разнородни творби, трудно обединими не само по обем, по предмет и по значение, а дори и по жанров белег. И тази неприемлива практика, разбира се, засегна и литературната критика: и тук се наблюдава стремеж да се поднесе на читателя всичко, което авторът е написал - дори литературните бележки по всекидневниците и изказванията по събрания. Така през последните години у нас се появиха немалко обемисти сборници със статии, които са съставени по твърде механически начин и покрай значителното, което заслужава внимание, съдържат и такива неща, които нямат никаква литературна стойност. Затова толкова по-силно впечатление направи Симеон Султанов с усилията си да се отклони от една практика, която понякога изглеж да непреодолима, и да поднесе на читателите под едно общо заглавие четири еднородни монографически очерка върху четирима видни представители на бъл гарския разказ: Г. П. Стаматов, "Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен. По този начин той се представи с една първа книга (ако не смятаме отделно издадената студия за Ангел Каралийчев), с каквато не се е представял през послед ните години нито един млад критик - с една книга, която не съдържа нищо слу чайно, нищо непромислено и говори за такива литературни изисквания, които са обикновено първият признак за настъп-- ваща творческа зрялост.

Възстановяването на ленинския дух в областта на идеологията след ХХ конгрес на КПСС даде тласък на бурното развитие ина съветската естетика. Периодът на за стой, на схоластически умувания, далечни от живите проблеми на изкуството и есте тическите потребности на народа се замени постепенно със сериозни научни дирения, с многобройни дискусии, със значително повишаване на изследователската култура. Особен интерес предизвикаха проблемите за природата на естетичното, за предмета иметодите на естетическата наука, за връзките и с комунистическото строителство. Възражда се боевата, настъпателна линия В нашата естетика, възраждат се най-до- брите традиции, останали ни от времето на Маркс, Енгелс и Ленин. Сред многобройната нова естетическа книжнина изпъква малката по обем, но твърде богата по съдържание и пробле- матика книга на известния съветски тео- ретик на изкуството Л. Н. Столович Предмет эстетики". Ние сме свикнали на лошия обичай книгите по естетика да бъдат като правило дебели, с големи от- клонения, изпълнени с мътни разсъжде ния, които така плашат творците на худо- жествени ценности и ги отблъскват от значителните въпроси на теорията. И Затова даже обемът на разглежданата Книга може да бъде приятна изненада още повече, че отдавна не ми се еслучвало да чета толкова кратко, толкова ясно и в същото време толкова пълно изложение на някои основни въпроси на естетическа- та наука, Работата на Столович има следната струк тура. Първа глава разглежда главните Резултати от дискусията за природата на естетичното през последните години. Яд- рото Предметът на книгата съставя втора глава - на естетиката и същността на естетичното. Но може би най-голям интерес представлява с редица нови съображения глава трета - за границите и методите на естетиката. Обобщаващата Четвърта глава разглежда мястото и заДачите на естетиката в естетическото възпитание на трудещите се.

Както казват русите, нечего греха таить - Димитрий Феодорович Марков доскоро, а и все още ни е познат предимно като голям познавач и приятел нашата литература, като неин историк, като виден славист, енергичен организатор на съветската наука и нашите съвместни проучвания. Той и В. И. Злиднев след смъртта на патриарха на съветската българистика акад. Державин поеха нейното кормило, вложиха много сили за внедряването на огромния опит, идеи, понятия, теории, изработени от съветската литературоведческа школа в интерпре тацията на някогашните и днешните явления в българската литература, в разглеждането на нейната еволюция и историческа съдба. Така или иначе, независимо че е възможно да бъдат оспорени едни или други положения в техните работи, днес ние не можем да си представим не само облика на чуждестранната българистика и славистика без техните трудове и приноси. Ние не можем да представим съвременното българознание, нашето литературознание без онази негова част, която съставиха трудовете на Димитрий Марков и Виталий злиднев върху историята на българската литература, по българо-руските литературни културни връзки, по тенденциите в българската поезия в началото на века, проблемите на ранната социалистическа литература у нас и въпросите на зараждането, еволюцията на социалистическия реализъм в българската литература, традициите на нашата революционна лирика и проза в техните исторически контакти със съветската литература, за общите и специфичните закономерности на литературното развитие, открити в съпоставително изучаване. си И за по Някак незабелязано за нас Д. Ф. Марков включи в своите творчески научни интереси много широк исторически материал от южнославянските и западнославянските литератури, от съветската и руската литература; неговите проучвания придобиха нови мащаби, от което нашата литература печели. Защото в тези изследвания българският литературен опит естествено, органично се включва в мащабни съпоставки, често дори става основа на обобщения, валидни не само за него, но и за общославянския и общоевропейския литературен процес, подсказва идеи, които резюмират наднационален, общосоциалистически или общочовешки литературен опит.

В изучаването на проблемите на со циалистическия реализъм в българското литературознание определено се налага идеята за приемственост. През 50-те го дини началото полага акад. Тодор Павлов. Опирайки се на постиженията на съветската литературна мисъл, нашият изтъкнат философ последователно разработ на схващането, че социалистическият реа лизъм не е догма, а жив, развиващ се творчески метод. Академик Тодор Павлов е един от първите теоретици, които отстояват разбирането, че социалистическия г реализъм не бива да се ограничава в рамките на отразяването на живота във „формите на самия живот" като единствено изискване към твореца, че поня тието реалистичност не бива да се отъж дествява с реализма като творчески ме тод. На него принадлежи и плодотворната мисъл за обогатяването на социа листическия реализъм на базата на творческото усвояване на най-ценното от пое тиката на останалите творчески методи, Разкривайки същността на социалистичес кия реализъм, акад. Тодор Павлов поста вя въпроса за наличието на различни форми на художествено обобщение (реа листични и романтични форми при Хри сто Смирненски), което е съвършено нов момент в развитието на теорията на новия творчески метод. Редица от тези идеи получават своята по-нататъшна разработка в статии и мо нографии на Георги Цанев, Пантелей Зарев, Пенчо Данчев. Но най-последовате лен в разработване на проблемите на социалистическия реализъм е Васил Колевски. След книгите му „За социалисти ческия реализъм" (1959 г.), „За литературата на социалистическия реализиъм ((1977 г.), двутомника „Избрано" (1985 г.), „Социалистический реализм. Теория н творчество" (1985 г.) се възприема като главна книга, като потвърждение на схващането на автора, че „социалистическият реализъм е качествено нов художествен метод. " През последните години в съветското литературознание се появиха редица ста тни и монографии, посветени на актуални проблеми на социалистическия реализъм. В тях се открояват някои закономерности, които и до днес остават дискусионни. Това е преди всичко предлаганата от Д. Ф. Марков идея за социалистическия реали зъм като открита естетическа система, обе диняваща различни форми на художестве ното обобщение. Ценното в тази теоре тична постановка е, че само по такъв начин може да се обясни естетическата същност на някои от произведенията на Владимир Маяковски или Бертолд Брехт и тяхната принадлежност към литерату рата на социалистическия реализъм. Схва щането на Д. Ф. Марков намира потвър ждение и в развитието на съвременната съветска литература - достатъчно е да припомним споровете около романите на Чингиз Айтматов „И дольше века длится день" и „Плаха" или романът на Влади мир Орлов „Алтистът Данилов". Подкупва в тази концепция и вниманието към естетическите проблеми на социалистичес кия реализъм.

Макар с известно закъснение художествените постижения и творческите импулси от различните огнища на европейския модернизъм (Париж, Мюнхен, Виена, Москва. Петроград, Берлин) резонират в края на XIX и началото на ХХ век и върху славянския юг. Затова на вниманието ни се налагат промененото светоусещане и новото отношение към действителността на южнославянските автори, техният стремеж усвоят нови естетически критерии, да установят контакти с чуждестранните култури, да преодолеят грубо утилитарното схващане за изкуството. Ако подходим към естетическия опит на модернизма в южнославянските литератури исторически (без деформираните представи и предубедеността, съпътстващи дълго време неговото тълкуване), очевидно ще трябва да преодолеем старите подходи - свеждащи модернистичното дви жение до определени особености и черти и по този начин поставящи го извън тогавашната културно-историческа атмосфера, извън общото духовно и мисловно движение противоречивата сложност на епохата на границата на XIX и ХХ век. През 1943 г. труда си „The Heritage of Symbolism" C. M. Баура причислява известни поети от първата половина на ХХ век като Рилке, Георге, Блок и Йейтс към наследниците на първите символисти и въпреки всички индивидуални особености на творбите им ги свързва философията и поетиката на символизма от XIX столетие. Много по-късно вече Рене Уелек в изследването си „The Term and Concept of Symbolism in Literary History" направи преглед на символизма не само в западноевропейските, а и в някои славянски литератури. Ако днес се приема, че модернизмът в литературното развитие на южнославянските народи е свързан с качествено нов тип художествено творчество, то трябва по-конкретно да определим в какво всъщност се състои този нов тип. c И B Опитвайки се да изградим панорамната картина на противоречивите и експанзивните художествени насоки на славянския юг, да очертаем промените и мястото на словесното творчество в т. нар. диференцирано единство на културата (М. Бахтин), ние се сблъскваме с необходимостта от анализ и на критическите съчинения, изиграли съ ществена роля за изграждане и възприемане на модернистичните естетически идеи. Изучаването на тези съчинения предполага множество зрителни точки, но е принципно важно да се открои развитието на южнославянските естетически концепции в рамките на теоретико-критическото изразяване изобщо на модернизма. Естествено не е възможно да се изброят всички автори, които са активни в полемиките през онези години или да се тълкуват всички естетически платформи, чрез които различните кръгове са, заявявали" своето присъствие.