естетическия

Когато пред проф. Шишманов Иван Вазов си спомня годините, прекарани в Пловдив, предава накратко и историята на „Българска христоматия": „В това време у Величкова възникна идеята да съставим една христоматия за по-горните класове на гимназията. Тая идея бе възпри ета и от издателя Манчева. Като другар в своята работа Величков покани мене и аз охотно приех. За образец ни послужи Галаховата христоматия. Освен Галахова ползувахме се и от френски учебници, и от сборниците на Гербеля, и от други някои руски издания". 1 А ето как е формулирана задачата тогава (през 1884 г.) в „Предговора" - да се поднесе „сбор от образци от списа нията и великите европейски списатели..., както и образци от всичко, каквото имаме добре на писано на родний си език". Казано е скромно и ясно. Но същевременно в края на същото преди словие е включена и репликата, която отразява съзнанието за поетата отговорност, за преодо лените трудности, за смисъла на постигнатото - мъчен и нов за литературата ни труд". Всъщност става дума за едно уникално издание - за „най-дебелата книга в българската книжнина от това време според К. Иречек, за едно крупно за тогавашните условия дело" според Милена Цанева. „Българска христоматия“ е отпечатана точно преди сто години в Плов див от издателя Д. В. Манчов. За съжаление у нас интересът към издания от подобно естество - христоматии, антологии, библиотечни поредици, към съдбата на отделни книги, на дадени издания, вестници и списания - е твърде рядко срещан и не преминава в задълбочената им литературоведческа интерпретация. Така можем да си обясним защо досега „Българска христоматия" не е характеризирана като явление, защо не са осмислени мястото и ролята и в културния процес на 80-те 90-те години. Може би и защо не е преиздавана. Но у нас липсват сериозни статии дори за такива интересни антологии като издадените от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов, от Г. Бакалов, Ив. Радославов, Г. Милев, Хр. Радевски, липсват монографични проучвания за „Периодическо списание“, „Читалище“, „Български книжици“, „Сборника за народни умотворения", „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Златорог"... Няма да привличам примери от чуждите литерату ри. Ще се огранича само с опита да характеризирам отделни страни на „Българска христоматия", да погледна на нейната съдържателна и въздействена същност като въплъщение на творческообобщаваща, а и на критическа рецепция на новобългарската литература дотогава. Тя не е просто една от поредните „Христоматии“ и „антологии" - тя е първата. И нещо друго - не е със тавена от скромни книжовници като Ст. Костов, Д. Мишев и Ц. Дерижан, а от изтъкнати участ ници в непосредния литературен процес. Техният подход, демонстриран вкус, пристрастия и антипатии почиват колкото на интерпретаторски и обобщаващи начала, толкова и на субективнолични основи. Сблъскват се и с трудности от чисто техническо естество. Дотогава липсват съб рани или избрани съчинения на възрожденските автори, липсват обществени книгохранилища, където да се запознаят с тяхното творчество, където да е събран и систематизиран периодич ният печат.

Ако се взрем в културно-духовната атмосфера в България и Хърватско на границата на ХІХ и ХХ в., ще открием аналогични явления, свързани с включването на двете страни в общоевропейските литера турно-естетически движения. Пейо К. Яворов (1878-1914) и Антун Г. Матош (1873-1914) заемат челно място сред участниците в този процес. В техния драматичен жизнен и творчески път, изпълнен с психологически енигми" и трагични конфликти, има редица близки черти. В тяхната житейска и литературна съдба, в емоционалната им нагласа и образна система са налице много сходства. Чеда на разнолика и неспокойна епоха, те създават поезия, кореспондираща с постиженията на най-големите творци в световната литература в първите две десети летия на нашето столетие. С бунта си срещу установеното и конвен ционалното в сферата на мисленето, с дръзкото утвърждаване началата на една нова естетика и интелектуалната дълбочина на творчеството си привличат вниманието на изследователите вече десетилетия на ред - за тях съществуват голям брой студии, есета, мемоари, стихове, дори и драми. Ярки художествени индивидуалности, оставили след себе си плеяда от следовници, двамата не могат да се вместят в ограничените рам ки на какъвто и да е естетически канон. Живеейки на границата на две столетия, те са свързващо звено на художествените тенденции, сблъскали се в онзи преходен период. Олицетворяват, от една страна, своеобразната раздяла със старото, а от друга, стават носители на ос новополагащи за по-нататъшния развой на словесното изкуство в Бъл гария и Хърватско традиционни линии. И двамата автори, в чието творчество се сблъскват сякаш насрещните ветрове на епохата, продължа ват традициите и дълбокия хуманизъм в двете литератури, ала са вестители на нови естетически тенденции. Редки майстори в сферата на езика, с вроден усет за съвършенство на формата, необикновени стилисти, в техните произведения чрез магията на стиха се разкриват най-изтънчени отсенки и нюанси на душевни състояния (Антун Матош, чиято поезия означава кулминация в развоя на хърватската Модерна, довежда до съвършенство и формата на сонета).