езикова култура

„Той не е между най-издаваните писатели. Събуждайки жив интерес към творчеството си в продължение на десетилетия, сега Влайков стои някак си настрана от класиците, на много от които с години е бил стожер. Постепенно от поколение на поколение името му все по-малко говори на новия читател. А какъв художник е той! Неслучайно в писмо до него Борис Вазов подчертава, че по творенията му можем да се учим на български език, да обичаме и почитаме своето и да вярваме в доброто и честното“ (6. VI. 1925). В незаслужена забрава се оказва преди всичко кореспонденцията на писателя, която след мемоарите е най-сигурният източник за обогатяване на нашите представи за интимния и духовно-естетическия му свят. При това саморазкритие изненадите са логични, защото Влайков не насочва само към собствените си изживявания, а ни повежда по онези пътища, които предизвикват всеобщ интерес. В по-широк аспект неговите реакции засягат патриархалната старина, обществената действителност, социалните проблеми на времето; в по-тесен смисъл — тяхното семейство. Често въпросите се преплитат с неочаквана острота и никъде дори намек няма за изкуствено внушение или фалшиво разбирателство. Най-важното достойнство на Влайковата кореспонденция като индивидуална особеност е жизнената истина, оттук и силното ѝ въздействие като документ. В писмата си Тодор Влайков се стреми да приближи субективното начало до външните обстоятелства (той никога не ги разкъсва), сякаш се страхува да не отидат фактите на преден план, да не го заплете събитийната страна на нещата и да изгуби собствената позиция, личностната проява. За каквото и да разказва, винаги се чувства неговият глас, неговото виждане. Често това става паралелно с отделния епизод, друг път изчаква, като обсипва отсрещната страна с нови аргументи и едва тогава налага становището, което защитава. Рядкост е да отстъпи от него, а когато трябва да го направи, жестът му е толкова подкупващ, че печели наравно със загубеното. Диалогът с малки изключения се води двустранно. На пръв поглед тези взаимоотношения могат да породят чувство за стесненост, достатъчно е обаче човек да се вгледа в тях, да ги проследи и впечатлението неочаквано се променя. Дори ми се струва, че в случая единството има много повече предимства, отколкото ако разговорът е многопосочен. Афинитетът на Влайков към родовата традиция крие особена обаятелност. Не е от значение, че цели страници са изпълнени с имена на роднини, близки и приятели; по-важно е, че на всеки е отредено подобаващо място в тази своеобразна летопис. И за да бъдат възприети в същинските им черти, той неведнъж прибягва до очерков характер на разкриваната случка. Това придържане към определена последователност е предпочитан похват у него — от една страна, не съществува риск от пренебрегване, от друга — събрани заедно, човек добива представа за общото чрез конкретната постъпка. Необходимо е да изясним откъде произтича положителното му отношение към задругата, към патриархалното минало, към онзи свят на селяните, който по негово време търпи съдбоносни удари. Отговорът има логическа опора — Влайков е здраво свързан с народа, оттук и корените на един неподкупен демократизъм. Всяка мисъл или чувство, независимо дали ще доведе или не до външен израз на действие, минава през собствената му убеденост. Той е писател хуманист, чиято обич към отрудените хора не е странична подбуда, а се явява като вродена особеност на възприятие. В такъв смисъл е постоянен и в заблужденията, защото е далеч от мисълта, че естественото изграждане може да се разруши."