философия

За да имаме представа за социалната философия на В. И. Ленин, трябва да си обясним преди всичко влиянието на Октомврийската революция като голям исторически фактор върху развитието на културата в различните части на света. Да си обясним това влияние не само върху обществения живот, но и върху отделната личност, върху хората, които създават духовни ценности на времето - писатели, художници, учени, творци на културата. Октомврийската революция е събитие, което няма равно на себе си - ако можем да си представим света поставен с главата надолу - тя е сила, която изправя света на крака и му дава възможност да върви напред, да твори едно ново бъдеще. Подобно усещане имат хората още при първата минута на ней ната победа. Октомврийската революция е дело на една революционна философия, една философия на революцията - тая на Владимир Илич Ленин. Ако вземем за пример само великата руска литература, картината, която тя дава на руската самодържавна действителност, на царството на помешчиците и особено на бедственото съществуване на работниците и селяните, ще се убедим, че това е наистина действителност, обърната с главата надолу, че в произведенията на един Лев Толстой („Възкресение"), на Гогол („Мъртви души"), на Достоевски („Престъпление и наказание"), на Горки и Чехов тя е изправена на съд - Страшен съд. И тоя съд дойде - Великата октомврий ска революция.

Християнизацията на България, осъществена от княз Борис 1, безспорният катализатор за формирането на старобългарската литературна система и за промяната от езически към християнски тип мироглед. С промяната на мирогледа се подменя и отражението на обективно-историческото в паметниците на българската литература от епохата (съотнесено към първобългарското писано слово); под влия ние на историческия живот първобългарското съзнание за историята се измества от нещо качествено ново - от историческо съзнание, чиито основни характеристики го сродяват с типа християнски представи за „нещата във времето". За да разберем (поне отчасти) неговага сложност, да го анализираме в пълнота и да го възприемем не като статично, а като подвижно явление, е нужно да изградим една обще теоретична представа за християнския тип историческо съзнание, за християнските представи за човешкото движение във времето - основен коректив на историчността в българската литература не само B ІХ-Х в., но и от целия християнски етап на нейното развитие. Християнската философия на историята е извънредно сложно ду ховно явление, чиито параметри не подлежат на христоматийни опре деления. Макар че християнството е космополитна религия, която разглежда и приема човечеството като единство, днес не можем да говорим за единни исторически представи, валидни за целия християнски регион през цялото време на неговото съществуване. Основната тегория, чрез която изучаваме проявите на историческото съзнание - времето, се възприема по различен начин от различните слоеве на обществото дори в една страна и от едно и също време. Но това не оначава, че не сме в състояние да разкрием общото съдържание каPH тази категория, онзи субстрат, от който се пораждат всички различия.

Пред всеки философ - ако е фшософ - неминуемо се изправя един въпрос, напълно достоен за сфинкса, а именно: как той се отнася и трябва да се отнася към другите, към обществото, към държавата? Още Христос е бил изкушаван от лицемери с такъв въпрос, но, както е известно (Мат. 22, 21), се е отклонил от прекия отговор със своето: «Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.» Но какво трябва да прави философът и как той трябва да се отнася към властта на кесаря? Несъмнено въпросът е екзистеiЩИален, а и отговорът му може да бъде само такъв - тук няма обща задължителна норма и тя едва ли може да се намери. Защото до голяма степен (макар и не абсолютно) в този случай теоретическият отговор е мотивиран от практическото поведение, от доброволно направения или принудително наложения избор, и в това отношение Унамуно е пример, достоен за анализ. Влязъл в политическия и духовния живот на своята страна в самото навечерие на ХХ век с участието си в движението, наречено поколение на 98-а година, годината на американско-испанската война, от която родината му излиза победена и унизена, Унамуно до края на живота си запазва най-жив обществен интерес, без който той не може да си представи същността и мисията на човека. За рязкото си противопоставяне на диктатурата на генерал Примо де Ривера (1923-1930) Унамуно е отстранен от университета в Саламанка, на който много години е прославен ректор, и който благодарение на него става най-блестящият от испанските университети, и е изпратен на Канарските острови, едва успявайки по-късно да замени заточението с доброволна и изпълнена с много страдания шестгодишна (1924-1930) емиграция в малкото френско градче Андай до самата граница на неговата Испания. Триумфалното му завръщане в родината през 1930 г. и възстановеното му ректорство всъщност стават начало на нови социални конфликти. Разочарован от царящия в републиката хаос, той влиза в конфликт с тогавашния премиер (а по-късно и презИдент) Мануел Асаия и през 1934 г. републиканското правителство отново му отнема ректорския пост. А и след това стълкновение още по-непримирим е конфликтът му с възхождащия фашизъм, успял да го постави и под домашен арест. Дори и краят на Унамуно е предизвикан от социални натоварвания: той умира при остър спор със свой бивш колега, станал фалангист.