философската

„Майсторът и Маргарита", това трябва да се каже без колебание, е едно гениално творение на руския дух, побрало в своите страници огромна част от културно-историческата, естетическата и философската памет на човечеството. Тук в странно смешение съжителствуват античната менипея със средновековната мистерия и модернистичната гротеска; християнският мит - с драматичната съвременност; демонологичната традиция, идеща от големи световни образци - с древната масонска легенда за великия „майстор". Тази творба поразява с небивалата до нея широта на емоционално-смисловия диапазон - от чистата комика и фарсова атрактивност, през жизнерадостното усещане на живота, до високолирическия отблясък и светла печал, с дълбоката трагика на отчаянието и екзистенциалния ужас. Композиционно романът на Михаил Булгаков е хомогенна сплав от три части: първата - историческа (роман за Йешуа и Пилат Понтийски), втората - социално-историческа (роман за съвременната действителност и мисията на Воланд) и третата - повествование за величествената и печална съдба на Майстора (автор на вмъкнатия роман в роман) и Маргарита - неговата любима. Само на пръв поглед те могат да се сторят на читателя от различно естество, защото етико-философското осмисляне на такива понятия като категоричен императив", злото в света, страха и достойнството, наказанието и милосърдието, истината и справедливостта, движението и покоя, органичното (континуално) време - пространство и есхатологичната идея за това, че не ще има повече време", са смисловите ориентири, около които се групират тези толкова различни плоскости на единния и многолик живот. Що се отнася до цялостния художествен модел на света, то трябва да се каже, че единният роман на Булгаков е безконечно и тотално „двоемирен“. Двоемирният свят намира своите аналози в два съвърше но противоположни образа на битието - земното, реалното и трансцедентното. Двата свята хвърлят един върху друг своите отблясъци - земното придава на трансцедентното яркост и нагледност, а ирационалното хвърля върху реалния живот своето почти мистично озарение. Впрочем причинно-следствената връзка между тях е очевидна: в историческата част на романа Йешуа Ха-Ноцри се явя ва вестител на нова философия за живота, а в съвременната част на творбата чрез образа на Сатаната се проверява доколко и в какъв вид тези начала същест вуват. Всичко това издава склонността на автора към дантевско етиологично и апокалиптично мислене. Пренасянето на нравствено-философската проблематика от сферата на идеалното в сферата на реалното е осъществено пълно и яр 87 ко. Мостът на дванадесетте хиляди луни, хвърлен между тях, доказва, че нрав ствените проблеми на човечеството са били винаги едни и същи и че няма нишо ново под слънцето. И това слънце е немият свидетел на две световни катастро фи от единната, почти космическа мистерия, чийто първи акт се разиграва в древния Йершалаим, а вторият - в нашия ХХ век.

Счита се, че Хайне е един от онези германски писатели, които се ползуват с най-голяма известност в България. И наистина кой не с чувал за „Книга на песните“, „Пътни картини" или „Германия. Зимна приказка"? Този реторичен въпрос може да се отнесе и към някои Хайневи стихотворения от 40-те години на XIX в. Оттук нататък обаче в представите на българина за Хайне зейват празнини, които едва ли заслужават снизходи телна оценка. Защото творческият път на поста прехвърля три десетилетия, а у нас се знае предимно ранното му творчество от 20-те години. Действително то носи в себе си кълновете на идейното и естетическо новаторство на най-големия писател в историята на немската литература от първата половина на ХІХ в., но да познаваш само него не е достатъчно, за да се обхване богатството на творческата му индивидуалност, нито пък да се разбере неговата неповторимост. Хайне е един от редките примери в историята на човешката мисъл - със своите прозрения за тенденциите на историческото развитие поетът е изпреварил философите. В Германия Хайне запазва до средата на 40-те години на ХІХ в. водеща позиция по отношение на редица идеи на младите хегелианци. Той е сред малцината си сънародници, които найрано осмислят историческия сблъсък на своето време като социален и прехвърлят мост към едно бъдеще, което ще дойде след буржоазното общество. Тези прозрения се отразяват най-пряко върху естетическото верую на Хайне - той търси мястото на твореца в историческия процес, иска да определи специфичния му принос. Така възниква теорията за края на естетическия период, която цели да обвърже литературата с интересите на времето“. А художникът Хайне става носител на една нова, своеобразна субективност, израз на съзна телно афиширана мирогледна позиция, на политическа партийност, пораждаща своя художествена форма. Хайневата проза от 30-те и 40-те години на XIX в., която Исак Паси ни представя в Двутомника, съставен от него (вж. Ха й н рих Хай не. Философска проза. С., „Наука и изкуство". Т. 1, 1981; т. 2, 1982), е значителна част от личния практически принос на писателя към формулираната от него есте тическа програма. Ученикът на Хегел есте ствено насочва вниманието си към отноше нието между философия и история, респ. фи- лософия и революция. За разлика от учителя си обаче той разширява националния диапазон на това отношение с убеждението, че и в Германия философската революция ще подготви и предизвика политическа, а като писател се нагърбва със задачата да приближи философията до революционната практика с пълното съзнание, че се влива в потока на една плодотворна национална традиция. В този смисъл названието „Философска проза", което Исак Паси е избрал за двутомника, точно отговаря на характера и същността на тези Хайневи произведения, доколкото в тях е за ложено единството между философска традиция и конкретна проблематика, разбирана и поднесена от Хайне като философска пре людия към революцията в Германия. И така в крайна сметка Хайне пише, за да изрази отношението си към актуални политически и социални въпроси, а освен това пише, за да бъде четен и да бъде разбран. Затова и сти лът на неговата философска проза е нетрадиционен, нехарактерен за философствуващия, а особено за онзи, който признава своята принадлежност към немската философска традиция. Прозата на Хайне е феноменално явление в развитието на немската литература. По формално новаторство тя дори надхвърля постиженията на лирика Хайне, който издигна политическата лирика до нивото на голямата истински въздействена литература, като я осво боди от фразьорство и надута реторика. Сега вече тази проза е наше потенциално национално достояние. Любознателният и интелектуално буден български читател няма да се лиши от удоволствието на духовното общуване с нея.