Фолклорът

Един от основните въпроси на нашата литературна история есложният проблем за органическия преход от фолклор към литература. Пътят, който може да се достигне до неговата същност, минава както през чисто философската интерпретация, така и през сферите на литературната и фол клорна теория и история. Прякото разрешаване на този въпрос е свързано с проучването на огромен фактически материал. Връзката между българското народно поетическо творчество и литера турните жанрове през Възраждането е една от възможните многобройни изследователски насоки, които водят към спецификата на посоченото явление. Какво налага и същевременно оправдава сложния кръг от въпроси да се със редоточи около взаимоотношението фолклор - литература именно в най-мал ката клетка на литературното развитие - жанра? Логично ли е отделният процес да се сведе до явлението и чрез спецификата на жанровата структура да се стигне до същността на жанровата система на българската литература от епохата на Възраждането? на - ли Основание за подобен подход към един от най-същностните моменти литературната ни история - връзките и взаимодействието и с фолклора намираме в самото съдържание на понятието жанр - като една исторически възникнала „формално-съдържателна структура, която, след като е породена от определено време и конкретни обстоятелства, придобива като че извънвременни черти и свойства и създава впечатление на извънисторич ност 2. Или, с други думи, на помощ за поставянето на някои важни мето дологични проблеми около взаимоотношението фолклор - литература идва „съдържателността" на жанровата форма, това, което М. Бахтин нарече „памет на жанра“, „Литературните структури, които, умъртвени и превър нати в схема, привеждаме под категориите род и вид: драма, сатира, елегия, роман, при своето раждане са били жив източник на литературно-художе ствено съдържание, което в дадено историческо състояние на света (тип от ношение на обществото и индивида) възниква като органическо изразяване жизнена ситуация в литературата. Литературната структура абсорбира в себе си жизнено съдържание и след това във всяка нова епоха излъчва идея, писатели, които спокойно се обръщат към нея, без да знаят с какъв възпла меняващ се огън играят.

На годишната ни фолклорна експедиция в Добруджа през 1986 г. една от работните групи (изследваща региона на село Красен) се натъква на факти от живота на Йордан Йовков, които са нетрадицион ни за нашите представи. Информаторите, спомнящи си за него, пресъздават ситуации, неконвенционални за жанра „спомени за учители": „Чи как да ни гу зная, зная гу. Казваше ми: „Момче, иди ми купи две бурканчета мляко от сладкарницата и една фафла". Други подобни „спомени" гласят, че много пиел и пеел по улиците на селото и т. н. Характерен, типично фолклорен е начинът, по който „споменът се съхранява и предава - негови носители са хора от различни поколения, повечето от които не са имали пряк контакт с Йордан Йовков, но са „, чули от по-стари хора". Всъщност това е своеобразна формула, която едновременно дава възможност за дистанциране на информатора от „информацията", а, от друга страна, внася известна „обективност“, както всяко позоваване на свидетел, съществувал или съществуващ реално. Очевидна е, разбира се, хронологичната несъвместимост между стари и нови понятия, в противоречие с нравствените качества на Й. Йовков саса и приписваните му деяния в тези „спомени". С други думи, тук е налице една ясно изразена тенденция на принизяване личностната стойност и делото на големия наш писател. Ако се абстрахираме обаче от фактическата недостоверност на спомена, остава неговата емоционална страна, която не би могла да се изследва със задна дата - а не би могла, защото времето, в което Й. Йовков е бил учител, е време на пиетет към тази професия. Следователно това отношение е формирано в наши дни и е израз на един вековен стремеж към уравновесяване на качества и явления, на хора и събития в народната философия. За Й. Йовков непрекъснато се говори в селото, непрекъснато се изследват негови те връзки и взаимоотношения - т. е. той е някаква постоянна тема, която е пряко свързана с величавото, героичното, възвишеното. По този начин „равновесието" е нарушено и за да се възстанови, писателят бива представян в комична светлина, получава се своеобразно снизяване“, разбира се, незлонамерено, макар че регионалното в този случай доминира над националното. Писателят тук вече е герой, неговият образ се фолклоризира, участвува в случки и ситуации, в които неправдоподобно и реално се преплитат като в народната проза.

Тази книга стига до българския читател с огромно закъснение. Написана през 1918 г. в три тома, през 1923 г. по желание на читателите тя е преработена от автора в еднотомно издание, с облекчен библиографски апарат. Именно превода на това съкратено издание четем днес. Всъщност Джеймс Фрейзър е вече познато име у нас. През 1984 г. Издателството на Отечествения фронт отпечата неговия фундаментален труд „Злат ната клонка", написан през 1890 г. - една от непреходните книги в европейската етнография и религиознание. Там с помощта на сравнителноисторическия метод авторът е обхванал и научно осмислил огромен фактологически материал, доказвайки връзката на съвременните религии с първобитните вярвания и земната основа на религиозния светоглед. Сега в труда си „Фолклорът в Стария завет" Джеймс Фрейзър, една от най-известните фигури в английската културна антропология, анализира праисторията на човешкото общество, пре чупена през призмата на старозаветните предания в Библията. Отношението между магия, фолк лор и история, между митология, религия и култура става основа за неговото амбициозно проучване. По изобилие на събрания материал и по значение книгата на Фрейзър „Фолклорът в Стария завет може да се сравнява с капиталното изслед ване на Александър Веселовски „Историческа пое тика". Но целта на автора не е само да предложи добросъвестно фактите на любознателния читател. Стремежът на Фрейзър е научното осмисляне на суровия материал, достигането от фактологията до синтеза, разкриването на сложния път от емпирията до обобщението. Сравнително-етнографският метод, който той използува, несъмнено е ограничен от неговото време и от проучванията, направени до тогавашния момент - началото на ХХ в. В някои отношения научните изводи на Фрейзър са оспорими. Днес науката вече е отишла далече напред. Но като цяло изследването на Фрейзър не е загу било своята стойност. При това то е написано на достъпен език, разбираем за широк кръг читатели.