функциите

Фантастичната литература е многолика и в същото време еединна, защото всичките и разновидности са подчинени на един общ закон за своеобразно, нереално образотворчество, на един общ принцип за обобщаване на познанията за вселената. Този именно принцип видният съветски изследовател Михаил Бахтин нарече „гротесков тип образност“ или „най-древен" тип образно мислене. Фантастичното, разглеждано най-общо като относителна противополож ност на реалистичното, е начин за изграждане на образи, при който творческото съзнание произволно хиперболизира, съединява реални черти и явления от видимия свят. От всичко дадено на човека в опита му се раждат чрез волното, неограничено комбиниране на реални елементи, причудливи, невъзможни, нереални образи. Тази волна игра на въображението играе главна роля в най-древното човешко изкуство и съпътствува развитието му до наши дни. Възприемателят винаги интуитивно определя дадено произведение на изкуството като реалистично или фантастично в зависимост от това, какво доминира в него: житейската правда или художествената условност на изображението. Когато е безспорно и очевидно преобладаването и господството на иносказателността или на фантастичната идейност и образност, уверено се говори за фантастична творба. Също така интуитивно читателят разграничава и двете основни функции на фантастичното в самата фантастична литература: функцията на самостоятелната фантастична идея, внушавана чрез фантастична образност, и функцията на иносказателността. Да вземем за пример разказа на Светослав Минков „Човекът, който дойде от Америка“. В него е налице самостоятелността на фантастичното изображе ние; образната фактура изцяло служи на целите на самата фантастика. Описа нието на робота и на неговите невероятни постъпки е крайна цел на автора. Колкото по-абсурдно есъществованието на кибернетичния човек и колкото по-странни и нелогични са постъпките му, толкова по-силно е внушението на идеята за фантастичните последици на автоматизацията в бита на съвременния човек. Творбата на Светослав Минков изобразява действителност, в която всичко може да се случи. В нея се осъществява един недетерминиран художествен модел на света.

Лирическите жанрове преобладават в българската литература до края на 60-те години на миналия век и запазват като доминираща тема и като патос идеята за националноосвободителната борба. „Химническите“, призивни стихотворения на Д. Чинтулов изцяло определят тази тенденция. e Христо Ботев обаче актуализира едно ново направление в литературата, което иманентно със своята качествена характеристика на културно-историческата ситуация и ще се превърне наред с цялостната преориентация на българската литература задълго в пораждащ културен модел, чието определение, изразявайки се малко аксиоматично, може да бъде формулирано като „търсене на изгубения епос". Само крупните историко-политически събития, започнали с Руско-турската освободителна война, неутрализират значението - до голяма степен в „перспективен" план - на този модел, но той вече е „апробирал" функционалността си „ретроспективно" в такива предпоставителни фактори като дейността на Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа. Ботев естетизира тези фактори и ги въплъщава наред с много други предходни като културен, естетически и идеологически модел в творчеството си. Същите фактори се реализират по това време в дей ността на Каравелов, Ангел Кънчев, Левски и най-вече - на самия него, авторинтерпретатор на културно-историческата ситуация, чийто основен критерий е „съвпадението на словото с действието". Така се явява и необходимостта от назрялата и до голяма степен осъществена от самия Ботев смяна на литературната (и културната въобще) „ситуация", която той и в творчеството си, и в поведението си утвърждава като е пи ческа. Раковски вече е изградил в „Горски пътник" посредством лирико-описателни и медитативни мотиви потенциален епически модел. Но на Ботев е предстояла важ ната задача да го развие, актуализира и утвърди като литературен епос и като цяцялостен културно-исторически факт - като предмет на усвояване и перманентни наблюдения през всички следващи периоди... Едновременно с това Ботев осъществява сложния синтез на два културни модела, които изграждат ли тературния и културния процес през Възраждането. Известно е, че за разлика от европейската културна епоха, основана на синтеза на античната култура със средновековната култура, Българското възраждане е ориентирано преди всичко към средновековната българска култура и своеобраз ната и историческа" интерпретация. Но нейното въвеждане в статуса на нов кул15 e канонизация" (както турен факт се осъществява по принципа на „православната при Паисий и Неофит Бозвели) или по принципа на епическата „митологизация"на герои като Марко Кралевити, Секула, Дете Еливерче, Дебел Новак, Янкула Будимец, Момчил и други герои от средновековния фолклорен епос -в това чис ло и българските царе. Така и в „История славяноболгарская“ е налице до голяма степен стремеж по-скоро към епическа „митологизация", отколкото към историчес систематизация на българското средновековие. Паисий обаче е използувал ед на вече утвърдена културна система в националното съзнание - фолклорно-православната. Така той изгражда фолклорно-православния модел на Възраждането, който е доминиращият (дори единственият) до 1824 г., до появата на „Буквар с различни поучения" като утвърждаване на възрожденския енциклопедизъм в просвещението, а също и на останалите натурфилософски и енциклопедични тру дове на Петър Берон като културен факт от друг тип, реализиращ класическия ка научен модел на Възраждането.