глас

Д. Б. Митов и „Литературен глас" са имена-синоними. Когато говорим за „Литературен глас", пред нас изниква образът на неговия мастит редактор, и когато припомняме делото на Митов, неразделно свързваме с това име трайното и живо дело на неговия вестник. Митов беше не само създател и ръководител на вестника, той беше и негово олицетворение, негов портрет. Близо шестнадесет години, при наистина героични усилия, без никаква държавна и общест вена подкрепа, без никаква субсидия и покровителство този голям и авторитетен седмичник разнася своята светлина сред културната общественост, приобщава българските читатели към пулса на културното движение в Европа и света. През времето, в което излизаше „Литературен глас", в страната съществуваха още десетина подобни седмичници - за по-дълъг или по-кратък период. Но те рядко успяваха да просъществу ват година-две и безславно прекратяваха своя живот. При онези условия на незаинтересованост от страна на буржоазната държава към духовните домогвачия на българските граждани, към техните стремежи за съвършенство, беше истински подвиг да се издържа седмичен културен вестник, който разчита единствено на своите читатели. „Литературен глас" показа не само устойчивост на характера пред всички и всякакви опити за натиск и влияние откъдето и да било, но и опази своята независима позиция и физиономията си на литературен вестник с крепък интелектуален заряд. И най-важното: „Литературен глас" успя да запази онзи дух на независимости последователност в отстояването на антифашистката и демократична линия, която обяви като програмно начало още при своето рождение и успя да отстои докрай. Идеята за създаването на „Литературен глас" възниква през 1926 г. в Париж, когато Митов е там в командировка. Непосредствено преди това той е бил фактическият ръководител на Развигор" поради отсъствието на проф. Александър Балабанов от България и мисълта за продъл жаване делото на това забележително издание е още жива в неговото съзнание Кога и как се явява мисълта за създаването на „Литературен глас"? В отговорите си на една литературна анкета съпругата на Митов, писателката Калина Малини, дава някои любопитни сведения: Един от първите инициатори е Асен Златаров. Когато през 1926 година заминах за Париж. Асен Златаров пристигна малко след мен. Почти всяка вечер беше с нас... Често слу шах Златаров да казва: „Колко хубав вестник беше „Развигор", колко хубаво би било да продъл жи делото на „Развигор"! И веднъж Митов каза твърдо: „Може би тая работа ще стане". А после добави: „Аз съм без работа. Библиотекарството няма да ми попречи, мога да поема редакти рането на един вестник от типа на „Развигор". Но след завръщането на Митов в България цяла година идеята остава неосъществена. При чината? Причината е проста: липсата на средства, През това време бъдещият редактор ръководи вестника на книгоиздателство „Иван Г. Игнатов и синове" „Литературни новини".

Цели две десетилетия неуморимото перо на публициста Константин Величков отбелязва и коментира политически и културни събития. Най-продължително време той работи в редакцията на в. „Народний глас“, издаван в Пловдив от Д. В. Манчов през периода юли 1879 - август 1885 г. Обстоятелството, че вестникът е свързан с имената на Константин Величков, Стоян Михайловски, Иван Вазов, Захари Стоянов, прави „Народний глас" едно от най-интересните явления в периодичния печат у нас през 80-те години на миналия век. За съжаление публицистичното наследство на Константин Величков по страниците на вестника е недостатъчно проучено. Сериозен опит да се издирят статиите, писани от Величков, прави А. Тонов. Той посочва за Величкови около 74 статии и рецензии в „Народний глас“, „Наука“ и „Зора". Проучванията върху публицистиката на Константин Величков в „Народний глас" могат да бъдат обогатени с неизползувани досега данни от периодичния печат (1879-1885), архивни документи и стилово-езиков анализ на отпечатаните във вестника материали. Като сътрудник на вестник „Стара планина" през 1876-1877 г. Константин Величков разбира силата и значението на периодичния печат като форум на общественото мнение, като катализатор на общественото развитие. Нещо повече - Величков осъзнава и собствените си творчески възможности на публицист. Затова след Освобождението, търсейки своето място в политическия живот на Източна Румелия, за разлика от една немалка част от тогавашната интелигенция, устремила се към столицата за чиновнически места, той не иска да заеме служба в устрояващия се Държавен апарат, а мечтае да основе вестник, в който да защищава своите принципи и убеждения. „Вестникът е една трибуна, от която известни лица разпространяват известни мнения и взглядове и чрез него всеки може да изкаже своите убеждения, своите взглядове върху разните икономически и политически въпроси" - заявява той в Областното събрание

Поезията на Блага Димитрова не се поддава на категориални схеми. Каквито и похвати да използува литературната критика, тя винаги ще се стъписва пред художественото проектиране на време пространството, намерило пластичен израз чрез необичайната рефлективност на един поет като Блага Димитрова. В многообразието на неуловимото се крие тайната на магнетизма. Една змиевидна мрежа изплитат думите и на прага между раздвоението и лавинообразността, между съновидението и артистичната игра се ражда поетическо внушение, което за читателя е и психологическа загадка, и социален императив, и нравствен максимализъм, и своеобразен екстаз. 80-те години са безспорен връх в творческото развитие на Блага Димитрова. Но променената философска и художествена позиция не е резултат на внезапно или случайно хрумване. Тя има своите основания както в динамично вариращите културно-исторически понятия (с неизменно намесващ се политически нюанс), така и в индивидуалния жизнено-творчески опит на поетесата. Доказателства за новата, осъзната метапозиция на лирическия субект можем да открием в редица стихотворения от стихосбирките „Пространства" (1980), „Глас" (1985), „Лабиринт" (1987). Тази метапозиция обаче не означава дистанцирано регистриране на социални противоречия и патосно-назидателни екзалтации, а, напротив - разслояване на човешкото съзнание, самоанализ от надличностна гледна точка, която равномерно се стреми да обхване едно разширяващо се пространство: от обикновения битов де тайл до вечните въпроси на човешката екзистенция и измеренията на макрокосмоса. Правилно Иван Гранитски говори за едно трудно вътрешно движение на креативното съзнание: „Поетесата сякаш дълго и болезнено-мъчително се е разделяла предишния си поглед върху света (достатъчно е да отправим взор към такива етапни стихосбирки като „Светът в шепа" (1962), „Обратно време" (1965), „Име" (1971), „Как" (1974) и т. н.) - опоетизиране битието на външното, - за да се насочи към художественото пресъздаване и осмисляне битието на вътрешното. Едно движение от видимата реалност, от сетивно-осезаемото - към невидимата реалност, C към интуитивно-осъзерцателното, към действителните пространства на духа.

The paper traces the discussion of common Balkan culture which was started by the Serbian poet Rade Drainac. It takes place on the pages of the Literary Voice Journal (1931-1932) and includes Bulgarian writers and publicists, such as Dimitar B. Mitov, L. Stoyanov, K. Konstantinov, etc. The paper comments on the important views and opinions of the participants, and underlines the fact that this is the first broad public discussion of the matters of the Serbian-Bulgarian relations and the Balkan Alliance.