гносеологическата

Естетиката носи вроден недъг. В нея се разисква за изкуството изобщо, правят се изводи за художествените процеси в цялост, а изключенията се премълчават, въпреки че те не са малобройни, нито пък маловажни. Когато теоретикът реши да напусне олимпийските си върхове, за да подкрепи обобщенията си с конкретни анализи из областта на музиката, театъра, литературата (поезия или белетристи- ка), живописта или скулптурата, той, стига да е добър познавач на съответния вид изкуство, неусетно започва да размишлява като музиколог, театровед, литературо вед или изкуствовед. Кой днес би се наел със сизифовската работа да прокарва твърда и надеждна разграничителна линия между естетиката, от една страна, и изкуствознанието, културологията, социологията на изкуството, от друга? Ако се обърнем към нашите днешни естетици, ще установим, че повечето от тях работят предимно като изкуствоведи (в широк смисъл на думата), културолози, социолози и дори психолози. Поучителен е опитът на Ева Боровецка да ги представи в един интере сен, обобщаващ план. Не говори ли тя по-скоро за размиването на естетиката сродните и науки, за преливането и в тях, за това, че нейният предмет и проблематика и се изплъзват! B Защо стана така? Дали не се изморихме от умозрителните построения на философската естетика? Оня, който се домогва до научноаргументирани постановки, сигурно ще отхвърли умозрителността като обременена от спекулативни моменти.

У нас утвърждаването на гносеологическата естетика — а тя се отъждествяваше абсолютно и безрезервно с марксизма-ленинизма! — датира отпреди 9 септември 1944 г. Монополното си положение обаче тя завоюва по време на тоталитарния режим. Как се достигна до пълното ѝ господство? Кадрите и обучението: Немалък е делът на кадрите, възпитани и школовани в духа на гносеологизма, провъзгласен като единствено възможната философско-методологична основа за естетиката при социализма. За тях гносеологическият монизъм беше и си остана единствената научна перспектива. Признаването правото на семиотични, теоретикоинформационни, кибернетични и пр. модели имаше характер на нищо незначещи общи декларации и игра на демократизъм. Репресии и идеологически „грехове“: Когато убеждението и съветите не помагаха, се прилагаха насилствени, даже репресивни мерки, главно към автори, на които им беше гласувано доверие, което те обаче не „оправдаваха“. Тогава те биваха разгромявани заради идеологическите си „грехове“ и политическата си неустойчивост. Тук бих припомнил за силните думи, адресирани през 1964 г. от Тодор Павлов към Исак Паси, който не бил свързал по ленински своите книги и статии „с проблемите на класовостта, партийността и народността“. „Тези проблеми изобщо не съществуват в трудовете на Исак Паси“, поради „незадълбоченото познаване на марксистко-ленинската философия, пренебрегването на теорията на отражението и принципа на партийността“. След тези тежки обвинения Т. Павлов задава многозначителния въпрос: „Смята ли Исак Паси, че по този начин може да се служи на социалистическата култура и изкуство, да се възпитава правилно младото поколение?“