годините

Революционният подем в периода 1918-1923 г. поставя настоятелно необходимостта от издаването на повече марксическа литература, и то предимно книги, публикувани вече в младата Съветска република. И съвсем естествено и на първо място нашата партия пристъпва организи рано към превеждането и разпространението на Лениновите трудове - „Държавата и революцията“ (1919), „Империализмът като най-последна фаза на капитализмът" (1 изд. — 1919, II изд. - 1932), „Комунизмът и съветската власт“ (1919), „Левичарството, детска болест на комунизма" (1 изд. - 1920, II изд. — 1926), „Най-близките задачи на съветската власт“ (1920), „Пролетарската революция и ренегатът Кауцки" (1920), „Материализъм и емпириокритицизъм" (1930), „Какво да се прави?“ (1934), „Борбата на марксизма с ревизионизма и опортюнизма" (1934) и много други още статии и брошури, намерили място в легалния и нелегалния партиен печат. Повечето от тия издания са дело на партийното издателство при кооперация „Освобождение“, където е срганизиран и специален отдел за художествена проза. По същото време революционно мислещият и вече революционно действуващ български читател активно търси и намира оригинална съветска литература. Съвременниците разказват, че тя се е доставяла главно през Берлин, чрез издателството на И. П. Ладижников и др. Така в България са широко разпространени номерата на Библиотека „Книга для всех" (от 1 до 49), издание на „Мысль" - по същество белоемигрантско издателство. Но в една от книжките - „Поэзия большевистских дней" (№ 2-3, 1921) е поместена октомврийската поема „Двенадцать" на А. Блок, стихове на С. Есенин, И. Еренбург и др. Като берлински издания проникват у нас стихосбирките „Маяковский для голоса" (1923) и „Избранный Маяковский" (издателство „Накануне", 1923). Естествено в България се разпространяват и съветски издания, изпращани от Москва, Ленинград и Киев. Ето какво пише Георги Цанев: „От тия години си спомням още пиесата на Маяковски „Мистерия Буфф"; сбирката на Василий Казин „Рабочий май" (1922), от която особено ни възхищаваха стихотворенията „Рубанок“ и „Гармонист“; повестта на Ю. Либедински „Неделя" и др. Притежавах и някакъв сборник„Лава", чието съдържание (струва ми се, стихове) не си спомням. От мене го взе Каралийчев - после се загуби. През 1921 г. Крум Кюлявков ходи в Съветска Русия и донесе оттам книгата на Ал. Гастев „Поэзия рабочего удара". Гастев тогава бе моден - ценеше се високо. 1 Това усилено общуване със съветската художествена литература е прекъснато от преврата на 9 юни 1923 г. Деветоюнските палачи подлагат на огън и пълно инкриминиране всички прогре сивни книги - на български и чужди автори, — като с особено настървение унищожават произведенията на съветските писатели. Разгромена е кооперация „Освобождение“. По тоя повод Георги Бакалов излиза с нарочна статия.

В годините непосредствено преди и след националното ни освобождение от многовековното робство на османската феодално-крепостническа империя бъл гарската интелектуално-творческа мисъл се развива с особена интензивност. В подготовката и съзряването на националната революция, чийто най-висок връх бележи Априлската епопея от 1876 г., раздвижила и разтревожила европейската общественост, ускорила и намесата на Русия за радикално разрешаване на българския въпрос, се изявяват дарования, които се домогват до големи обще ствено-политически прозрения, до забележителни философски и идейно-естетически завоевания. Този изблик на националната творческа енергия, потискана в продължение на десетилетия и столетия, но съхранила винаги своите големи потенциални възможности, свидетелствуваща и за неизмеримите съпротивителни сили на народа ни срещу всяко асимилиране и етническо и духовно обезличаване, сега се оказва мощен стимулатор на неумолимо разрастващите се народностновъзродителни процеси. Изявила се така категорично във всички области на живота, тя се проявява с особена сила и в областта на художествената дейност, както и в неразривно свързаното с нея теоретико-критическо мислене. И иска ни се още тук да подчертаем, че в цялостната система от фактори и предпоставки, довели до бързото формиране на национално съзнание, на разгаряне на борчески теж нения и свободолюбиви стремежи, до цялостно духовно израстване на българина, наред с художествената литература особено плодотворна роля играе и критикооценъчната мисъл, изявявала се по онова време в различни форми и аспекти, отличаваща се винаги със своята народностна и идеологическа ангажираност. Като по-своеобразна форма на обществено съзнание и познание, на културноисторически, философско-нравствени концепции, на естетически възгледи, на народностни тревоги и размисли тя се оказва извънредно активна както за осъз наване на националните повели на времето, така и за разкриване широките хоризонти на световната култура. Ако българската художествена литература за толкова кратко време се извиси до неподозирани висоти, свързвайки се завинаги с народностната съдбовност, то в този процес на естетическо съзряване и процъфтяване особен дял се пада и на онези, които искаха и с критико-публицистично слово да съдействуват на националното възраждане. И колкото повече се отдале чаваме от оная епоха, колкото се умножават усилията ни за една по-углъбена 28 научна трактовка на културно-историческите феномени в тяхното зараждане и по-нататъшни трансформации, толкова по-ярко изпъква значимостта на завоюваното от предходните поколения. И домогнали се вече до едно марксисткоЛенинско разбиране на историческите процеси, все по-властно се налага задачата да бъде осветлена и тази страна от духовния ни живот. Едно обстоятелствено изследване на литературно-критическата и теоретико-естетическата дейност през ония години очевидно ще ни даде възможност да разберем по-цялостно и бързия възход на всестранния духовен живот, както и неговата диалектическа обусловеност от борбата за национално освобождение, от усилията за по-нататъшно утвърждаване на нацията ни като самостойна етническа единица със свое държавно устройство и културни институции, със свой принос в световната култура. Несъмнено в настоящата работа няма възможност да бъде дадена пълна и детайлирана панорама на литературно-критическото мислене през ония преломни десетилетия, нито да бъде характеризирана в цялост дейността на хората, занимавали се в една или друга степен и с литературно-критическа, публицистичнооценъчна дейност. С оглед на замисъла и обема на статията ще се ограничим само да очертаем координатите и релефа на литературната критика, за да се откроят някои от закономерностите на нейното развитие, ролята й в общите процеси на обществено-политическо и културно-естетическо съзряване на нацията ни.

Има различна обич. Една се доказва със силни и вдъхновени думи, друга с клетвена вярност. Обичта към отечеството най-вярно се доказва с подвиг. А когато родната земя и народът са застрашени от смъртна опасност, този подвиг има най-тежката, най-суровата цена - тя е борба на живот и смърт. И тогава решителността, мъжествената готовност да рискуваш всичко заради отечеството показват най-убедително силата на обичта. Юбилеят от разгрома на немския хитлеризъм и японския милитаризъм е повод отново да си спомним за смисъла и безценното значение на подвига. Този повод иде да ни напомни, че по пътя на човечеството има такива изригвания на човешкия дух, които надхвърлят границите на един народ, на конкретен исторически период и остават в паметта на поколенията завинаги като пример, а и като напомняне. Такъв смисъл има подвигът на съветския народ в ония вече далечни и страшни години, когато всеки според силите си приближаваше победата. Този подвиг спаси човечеството от опасност, на която е трудно да си представим характера и размерите даже и сега. Казвам това, защото си припомням за страхотиите на безчовечие и садизъм в лагерите на смъртта, защото възкръсват в паметта като войни на вечно бдящата памет изгорени села и градове, вандалщината към най-съкровени за човечеството културни ценности. Никога не ще избледнее в съзнанието ми такъв непонятен за цивилизованото човечество на нашия век факт като превръщането в конюшня на дома, в който великият Л. Н. Толстой е създал много от своите безсмъртни творби. А изпепелените безценни творения на живописта, скулптурата, на духовния гений на човече ството? Наистина трудно е да си представим какво би станало със световната ци вилизация, с напредъка на човека, ако не беше героичният подвиг на съветския човек в онази страшна война. Тази тревога пронизва нашето съзнание днес не само като спомен, тя иде с особена острота, защото сме застанали пред пропаст и отново светът преживява тревога за своето бъдеще. И поради това по-дълбоко и пълно осъз наваме историческия смисъл на победата над фашизма през Втората световна война.

Въпреки протеклите десетилетия съдбата на Софрониевия сборник с текста на „Житие и страдания грешнаго Софрония" от стъкмяването му в Букурещ в 1805 г. постъпването в книгохранилището на московския професор историк и библиофил Михаил Петрович Погодин все още остава неизяснена докрай. Книгата е велик странник и пътищата на нейната одисея се откриват понякога твърде мъчно. Тази истина отнася и до ръкописния сборник на Софроний Врачански с неговото „Житие", странствуванията на който го довели до библиотечните полици в древнохранилището" на Погодин и накрая - в Ръкописния отдел на Императорската публична библиотека Петербург (днес Държавна публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин"). B Поместеното в Софрониевия сборник от 1805 г. негово животоописание е получило известност за пръв път (въпреки намирането на сборника вече в Русия) в публикацията на Г. С. Раковски в белградския вестник „Дунавски Лебед" (октомври-декември 1861 г.). Според „Забележки" към началото на публикацията на „Житието" преписът му е бил „съобщен" на Раковски от известния руски славист и университетски професор в Казан и в Одеса Виктор Иванович Григорович (1815-1876), „найшел и приписал" го „в Рускыты архивы "5. За „той-зи драгоцен пямятник", щастливо попаднал в ръцете на Раковски, той веднага известил с писмо от Белград (от 1. VIII. 1861 г.) постоянния дописник на „Дунавски Лебед" в Цариград Йосиф Дайнелов. Преценил правилно обществено-литературната стойност на Софрониевия животопис, Раковски побързал да помести началото му в брой 55 (от 17. Х. 1861 г., с. 220) на издавания от него вестник „Дунавски Лебед". Тази дата става рожден ден на Софрониевата автобиография в българския печат и в аналите на българската литературна история.

Мара Белчева и Кирил Христов се срещат и опознават в зряла възраст, когато пет житейски десетилетия са натрупали спомени и опит у всеки от тях. Затова срещата им неизбежно носи отпечатька на сравнението, на съпоставката с миналото, на страха от разочарование, който под държа известна междуличностна дистанция, но и на надеждата от взаимност. Кореспонденцията между двамата пази атмосферата на едно усилие да се превъзмогне времето, неосъзнатото желание да се преситуира хронологически преживяването назад - в годините, когато то би имало поголяма непосредственост, динамика и сила. Между редовете се ражда скритата нотка на меланхолия, която пулсира в емоционалния фон на взаимното опознаване. Тя безспорно се чувствува по-явно в писмата на петдесет и четири годишната Мара Белчева, у която самотата и чувството за изоставеност през 20-те години засилват склонността към задълбоченост на преживяването, пораждат усещането за съдбовност на протичащите събития. Меланхоличен трепет ще доловим дори в размишленията, които К. Христов оставя в своя дневник с дата 22 юли 1922 г. „През тия дни на безизходно варварство разведрявам се само от честите си срещи с Мара Белчева. Не мога да си простя, че толкова години съм бягал да се запозная с тая поетка. Каква прелестна душа има тя! Господи, иде ми да викам от радост, че има макар един човек в тоя народ с такава душа! Припомням си стотиците страници на „Време и съвременници" - този дневник-гигант в единадесет тома, - и ми се струва, че трудно бихме намерили друг случай, в койго нервният, капризен и мнителен К. Христов да запази за по-дълго време непокътнато светло възторжено чувство към жив свой съвременник. И не само това - в редовете, които пресъздават спомена за общите им разходки, срещаме един непознат К. Христов - успокоен, разведрен, пречистен. Че тох внимателно кореспонденцията между поета и близката му приятелка от тези години Весела Па найотова, запазена в личния архив на твореца (без да ме напуска чувството на непозволено и на вярно малко осъдително любопитство), за да оформя един ясен и категоричен извод: Мара Бел чева принадлежи към типа жени, с които К. Христов няма сериозни познанства в своя житейски път, и към които навярно не е изпитвал дълбок емоционален афинитет. Именно затова срещата с Мара Белчева - поне в първите месеци - го поразява наистина с изненадата на едно откритие, с пеизпитаността на едно преживяване, с възможността за духовно пречистване. Изненадата все пак не е в състояние да редуцира неизменното самочувствие на поета, дори когато то е забулено с воала на спомена: „Ако не бях бягал да се запозная с тази жена, може би между мене и Пенча би била възможна оная велика дружба, която удесеторява за народа значението на един Гьоте и Шилер..." Това размишление не ни поразява. Поразява обаче адекватната нему реакция в пис мото на М. Белчева от 28. 11. 1923 г. — там тя изказва желание да „поправи" текста в една от найизвестните статии на Пенчо Славейков, за да заличи тъмния облак на враждата между двамата стари противници. Разбира се, антологията излиза през 1923 г. с непроменен текст. В „Българската поезия. Преди и сега Пенчо Славейков все така категорично отхвърля творческите усилия на К. Христов, разпасал пояса на народната песен".