гордост

Забележителната статия на Д. С. Лихачов „Старославянските литератури като система" поставя извънредно интересни въпроси както от общо литературно-теоретическо гледище, така и с оглед на развитието на старите славянски литератури и по-специално на старата българска литература. Трябва веднага да изтъкна, че в тази статия има страници, които не могат да не изпълнят с гордост българския читател - дава се висока оценка на постиженията, ролята и значението на българската литература през средновековието. Д. С. Лихачов пише: „Старобългарската литература постига високо развитие по-рано, отколкото литературите на другите славянски страни. Тя е сс столетие постара от руската литература. Но не това само по себе си определя водещото значение на старобългарската литература. Самата сравнително ранна поява на старобългарската литература е резултат на високото обществено развитие на България през ІХ и X век. Бързите успехи на България в социалната област и свързаната с това ранна християнизация на страната позволяват на българската литература да усвои от византийската литература сравнително сложни произведения и да развие собствена оригинална писменост - служебна, богословска, „естественонаучна“ и пр. Именно тази старобългарска литература става основа на литературата-посредница“.

Да се п:•ше за Сабина Беляева в минало време е мъчително и изглежда - вероятно задълго ще е TdKa -абсурдно. Щедро надарена и щедро раздаваща се, скроена не по нашенски стандарти, тя присъстваше ярко в живота ни - с оригиналните си творчески прозрения и човешко обаяние, с артистичното си слънчево излъчване. Допирът с нея, споделено мнение или дори шеговито подхвърлена реплика, действаше оздравително. Мнозина със закъснение изживяха откритието, че в техния душевен свят Сабина е заела дискретно пречистващо пространство, което не може да бъде подменено. Сабина Беляева не просто мина през живота. Тя беше част от него, защото участваше, беше съпричастна. Тя откликваше на онова, което се случваше в света-'- покрай нея и по-далеч - поривисто и всеотдайно. Не понасяше фалша, безразличието. Ненавиждаше самодоволната посредственост. Духът И стремително излизаше извън стандартите, не се препъваше в комплекси и самозащитни рефлекси, с които е така наспорил литературния ни бит. Сабина показа, че в науката, както и в живота, е необходим характер. Тя беше заредена с антиконформизъм, не се превърна в сянка на нечий солиден писателски силует. Тя не умееше, а мисля, че и не желаеше да прави "научна кариера" в общоприетия смисъл на понятието. Тя не пресмяташе и не планираше своя "растеж на научен работник" (обикнато клише в жаргона на ведомственото мислене). Тя просто раждаше, износваше и разработваше своите съкровени хрумвания и идеи, превръщайки ги- с интелектуално напрежение и всеотдайност- в текстове. Сабина Беляева съчетаваwе забележителна критическа интуиция със склонност към проблемно-теоретично мислене. В основното поле на научните си изследвания, съвременната българска белетристика, тя виждаше проблеми, за чието решаване имаше потребност от нови идеи и подходи. Тя се насочи към неизследвани в нашата литературна наука хоризонти - към теорията на относителността и проблема за време-пространството в изкуството, към гледната точка в повествованието и киноезика, аналитичната психология и съвременното мнтотворчество. Въведе имена, стоящи малко-много извън традиционния цитатен репертоар - св. Августин и Кант, Айнщайн и Бахтин. Нашата "официална" литературна общественост се отнесе хладно към тези опити. Мяркаше се заплашителният призрак на структурализма и деи;:iеологизацията. Освен това към традиционното у нас недоверие към новаторството се прибавяше - през седемдесетте години още повече, отколкото сега - закоравелият нашенски "маскулинизъм", задоволяващ се най-често да разсъждава върху присъствието на талантливи изследователки в науката с веселия анекдот за общото между жената - научен работник и морското свинче .