гражданин

Името на Николай Хрелков беше твърде популярно през 30-те години сред прогресивното студентство, което тачеше писателя като последователен пролетарски поет. Тогава събирахме помощи за него и мечтаехме някога да го видим. За мене това се осъществи през 1946 г., когато в продължение на четири години имах възможност да посещавам поета в Горна Баня като съ трудник на редактираната от него културна страница на седмичника „Борба с туберкулозата". Сам болен от туберкулоза, Хрелков водеше упорита битка с „тежкото социално капиталистическо наследство“, както шеговито се изразяваше.

В новата българска литература проблемът поет и общество е разработен най-напред от Петко Славейков. Нещо повече - основните поетични завоевания на дядо Славейков - Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“, „Народен" - са постигнати именно в това направление. на „Не пей ми се“ и „Жестокостта ми се сломи" образуват неделим, завършен поетичен цикъл. Славейков пръв от новите български поети се сблъсква така остро и фронтално с обществото, пръв изповяда напълно искрено настъпилата драматична криза в отношенията с него. Доколко това е необичайно и странно, показват отзивите за стихотворението „Не пей ми се". Едни съчувствуват поета, ободряват го - „Пейте, Славейков!"; други го обвиняват в капитулантство и злъчно го иронизират. И тази критика срещу „Не пей ми се", отправена от името на седемдесетте години, от върха на надигащата се най-голяма вълна българското националноосвободително движение, си има своята жестока справедливост... Но, от друга страна, Славейков не е можел да не напише „Не пей ми се". Както не е можел да не напише „Жестокостта ми се сломи", където излизането от кризата - най-деликатният момент във всяка драма - е толкова органично славейковско, толкова искрено, колкото и изповедта „Не ми се". B пей Както е най-естествен славейковският обществен идеализъм, тъй е естествен и конфликтът на поета с едно общество, в което гинат без отзвук поривите на най-достойните и призваните. Тази част на драмата ни е най-добре известна, защото тя най-често се повтаря. В толкова човешкия час на „Не пей ми се един друг голям български поет ще каже, че културният човек в България често ще съжалява, загдето не се е родил идиот; крупен класик на нашата проза ще на прави предсказанието, че ако някога се роди у нас гений, това ще бъде геният на завистта; един от големите певци на Тракия ще поиска да убие слабия си поетичен глас, за да работи тъпо за черния хляб... И все пак нищо не може да се сравни със силата на Славейковата атака срещу равнодушието и неподвиж ността на масите, срещу черната неблагодарност на обществото към благородните и самоотвержени усилия на народните будители: Славни песни днес нито са възможни; веч за слава достойните измрели, а живите кат че не са живели - нечувствени, равнодушни, нищожни. 118 Колкото повече се издига равнището на интелигента, толкова повече той изпреварва времето си. Разстоянието между издигнатия човек и съвременното му общество ражда един трагизъм, който може да има най-различни окраски: народническа жертвоготовност и самоотверженост като изкупление на правото да бъдеш културен; стоическа мъжественост (непоклатима даже при силни колебания в смисъла на целта и перспективата); женствена резигнация, прекъсвана често от инфантилни бохемски експлозии; непукизъм - пълно безразличие към всичко и всички. Но има, разбира се, и друго осмисляне на тази вечно актуална драма. На всеки нов етап от своето развитие духовно издигнатият човек не само измерва отдалечението си от обществото, но винаги търси по нов начин и „обратната връзка“, „обратния" път към другите, народа, обществото, към времето и съвре менността. Тъкмо този участък на цикъла е най-трудният. И не всеки се оказва подготвен за него.

Орлин Василев е един от ярките и самобитни български писатели, творец със свое излъчване. Белетрист, драматург, публицист, сказчик - с едно обаяние, което не можеш да сбъркаш с никое друго. При него творбите са така цялостно свързани с личността на автора, че като назовем, Тревога", разбираме Орлин Василев, а като на зовем Орлин Василев, разбираме съвсем естествено, че ще става дума за неговите драми „Тревога" или „Любов", с които той прокара първите бразди в нашата социалисти ческа драматургия и се явява неин първосъздател. А ако се върнем малко по-назад, непременно ще свържем с неговото име романа „Хайдутин майка не храни" - едно произведение, влязло толкова дълбоко в съзнанието на народа, че имаше време, когато някои го възприемаха като народен епос - Зъб за зъб“, „Дивата гора" и др. Кои от тези произведения са за деца и юноши и кои за възрастни? Трудно може да се прокара някаква рязка, а още повече учебникарска граница - такава не е нужна и ще става все по-ненужна, когато отваряме дума за съотношението възраст -литература- възраст. Хубавата книга няма възраст, както знаем, тя има постоянен адрес към чита теля и постоянно местонахождение в съкровищницата на трайните стойности. За трайните стойности в творчеството на Орлин Василев става дума, защото те са свързани и с книгите за деца и юноши. Не е възможно да се разглежда творческият път на писателя Орлин Василев, като само между другото се отбелязват произведе нията му за деца и юноши. Би бил доста едностранен и неверен подобен портрет, защото колкото повече времето ни отдалечава от физическия живот и физическата лич ност на писателя, толкова повече тези негови произведения придобиват по-голяма стойност. Юношеските романи на Орлин Василев се преиздават през година, през две имат несъмнен успех сред младото поколение. А и пътят на развитие на самия Орлин Василев подсказва това - през 30-те и 40-те години, когато той налага името си в литературата, излизат и трите най-популярни негови книги за деца и юноши „Дивата гора" (1935), „Хайдутин И майка не храни" (1937) и „Зъб за зъб" (1944). Всестранните интереси на Орлин Василев в писателското поприще не са просто каприз или амбиция да се опита в една или друга област, в един или друг жанр, те са вътрешна реакция на богатия му жизнен опит, на многобройните превъплъщения на житейската му съдба, на разнородната му - по желание или по принуда - трудова дейност. Или, казано с две думи- те са реакция на желанието да се осмисли видяното И преживяното.