Григор

Академик Михаил Арнаудов еедин от найвдъхновените историци и тълкуватели на българското Възраждане. В редица монографии той изгражда релефно образите на самоотвержени дейци от тази епоха, които спасиха българщината от претопяване. Между найвидните възрожденски деятели еГригор Пърличев. Учен, пост и апостол на свободата с разнородна дейност - всички негови прояви са обект на научния и литературен интерес на Арнаудов. Григор Пърличев е истински български поет недоразбран“, както се изразява Иван Вазов. Творчеството и обществената му дей ност са вълнували и ще вълнуват българите. Борец и творец, той насочва дейността си за утвърждаването на българската култура и за освобождаването и от османско робство и от елинизация. 1 Новоизлязлата книга за Григор Пърличев представлява ново издание на известната монография на Михаил Арнаудов върху жи вота и творчеството на Григор Пърличев, означена от автора като „характеристика и бележки" и сборник от съчиненията на Пърличев: „Автобиография“, „Сердарят“, пре веден в проза от Васил Пундев, поемата „Скендербей", превод на „Илиадата“, „Мечтата на един старец" и илюстрации. Като мото на книгата е поставена следната строфа на Иван Вазов:

През последните години се забелязва както у нас, така и в чужбина нарастващ интерес към живота и творчеството на Григор Пърличев. За да се оцени по-добре приносът на този бележит представител на българската култура и на нашата възрожденска лите ратура по-специално, е необходимо да се издирят нови, не изследвани досега документални материали, които несъмнено хвърлят допълнителна светлина върху живота и творчеството му. В Българския исторически архив при Народната библиотека „Кирил и Методий" се намират много издирени писма, отнасящи се до Григор Пърличев. Така например във фонда братя Робеви намерихме писма, излезли изпод перото на самия литератор. Публикуваните по-долу писма представляват значителен интерес за разкриване неизвестни страници от биографията на Пърличев, тъй като обхващат периода, когато поетът следва в Атина и написва поемата „Арматолос“ („Сердар"). Пър личев описва подробно този случай, особено след като поемата му получава първата на града и най-вече разправиите, които е имал с комисията и отделни личности. От писмата се вижда, че гърците неохотно са дали първата награда на българския поет, но те са видели в негово лице истински талант и са били принудени да се примирят. Един от най-яростните противници и претенденти за първата награда бил профе сорът от Атинския университет Орфанидис. Въпреки несгодите поетът не престава да мисли за бъдещето и за творчеството си. Той има намерение да издаде поемата си с добавка - защита на „Арматолос", а също така да напише критика на „Свети Мина", т. е. на поемата на Орфанидис и други стихотворения, озаглавени „Разгаряне на музата ми“, „Възспоменания от последните мигове на младия поет!" Писмата до братя Робеви, писани от Григор Пърличев, хвърлят допълнителна светлина върху живота и творчеството на поета. Някои специалисти смятат, че Пърличев напуска Атина, след като научава за смъртта на братя Миладинови, без да се търси глав ната причина за напускане на гръцката столица.

Изграждането на творческия дух на бъдещия създател на духовни ценности се нуждае преди всичко от една всеобхватна история на отминалите поколения творци. Посоченият път на тяхното развитие, направената оценка на житиебитието им, на техните дела и деяния служи като ориентир за днешния човек. Животът на един човек, без оглед на неговите физиологически и духовни възможности, прилича на градина, която с багрите на своите разнолики цветя и вкуса на узряващите плодове показва превръщането на даден труд в действителност - тази осезаемост предлага различни пътища за онези, поели „мотиката" върху своите плещи като единствен човечен извор на щастие. С подобни съждения е било озадачено и съзнанието на Григор Пърличев, когато той разсъждава върху възникналия замисъл: „Да пиша ли автобиографията си? В Солун, ... дето стъпали нозете на св. св. Кирила и Методия", Григор Пърличев се оттегля по подобие на отшелник от мирянския живот и се настанява във въображаемата пещера на своя духовен свят, за да прецени постигнатия ръст на своята творческа същност, когато в болезнените съзерцания на старостта той оприличава своето „его" с недооформен дървен пантен, т. е. кукла, чиито конци се дърпали от пръстите на чужди духовни величия. В този свят божествената планина Парнас се оказва обикновено варовиково възвишение, къ дето трудно са се намирали дори няколко стръкчета, за да се положат върху гроба на почитана особа, камо ли да се изплете венец на любима.

За живота, обществената и литературната дейност на ГригорПърличев до неотдавна науката, черпеше сведения главно от неговата автобиография, от някои запазени документи и писма от спомени на негови близки. Проучванието на гръцкия периодичен печат през XIX в. даде нов тласък на интереса към жизнената и творческата биография на видния български възрожденец, тъй като осветли един от най-важните периоди в тази биография - двата престоя на Пърличев в Атина (през 1850-1851 и 1858-1861 г.). Настоящата статия със своя предимно документален характер, си поставя задача да продължи усилията в тази насока на Н. Трайков и на германската славистка Д. Кадах, първите, които съобщиха редица интересни факти във връзка с уча стието на Гр. Пърличев в атинския поетически конкурс.

Разкриването на явлението Пърличев" в контекста на политическата и културната атмосфера през втората половина на XIX в. изисква не само познаване на конкретния ма териал, но и умение за вглеждане в процесите, имаши решаващо значение за националното ни възраждане. В този смисъл монографията на Кирил Топалов за Григор Пърличев открива перспектива в изследване на сложната политическа и културна ситуация тогава, осветлявайки една богата и драматич на, лична и творческа съдба. Книгата за Григор Пърличев е книга за живота и делото на един от най-големите и ревностни родолюбци на Българското въз раждане. В това е и нейното крупно културноисторическо значение. А в доказването на единството и синхрона на личност и идеи, на личност и творческа реализация - е разкрита една от основните закономерности на възрожденската епоха. Така книгата за Пърличев е не само разказ за жизнения път на един голям българин, тя е и поглед върху процесите на обнова, настъпващи в българското възрожденско съзнание. Постепенно се разкрива обликът на една интересна личност в историята на Българското възраждане и на балканското духовно сътрудничество през ХІХ в. чрез участието на един български поет в живота на две национални литератури и духовната му съпричастност към две национални култури при ясно определено бъл гарско национално съзнание" (с. 128).

The normal criteria for an author to be included in a national literary canon are that s/he should belong to the nation to which the canon is related, that s/he must write in the nation's (standard) language, and that her/his work is of reasonable size and aesthetic value. A criterion of secondary importance, valid in societies marked by nationalism, may also contribute to an author's canonization: the "national" character of her/his work in the sense that it deals with national themes, displays the national identity, or attests to the author's devotion to the national cause - a devotion preferably supported by her/his real-life heroism or martyrdom. Parlichev's canonization has proven to be problematic in all respects. To which nation did he actually belong? In his youth he had no well-defined sense of national identity and probably considered himself a "Greek" in the sense of being an Orthodox Christian. As an adult he explicitly identified himself with the Greek and later with the Bulgarian nation. In the later decades of his life, he seemed to have been inclined to adhere to some form of vague Ohrid or Macedonian particularism, though apparently continuing to perceive himself as a Bulgarian. Given this evolution, it is understandable that Parlichev's national identity grew into a sensitive issue in the framework of discussions about the existence of a Macedonian nation between Bulgarian and Macedonian (literary) historians. Much has been done by Bulgarian and Macedonian post-war scholars to promote Parlichev as one of the pivotal figures in their respective 19thcentury histories. This article explores some of the strategies applied by Bulgarian and Macedonian literary historians in order to include Parlichev in their respective national canons and to give him a more prominent place on the ranking list of national writers. The motivation for canonizing Parlichev proves to have always been political. He served Greek national ambitions when he was given the first prize at the Athenian Poetry Contest in 1860; he served Bulgarian national ambitions, especially after World War II when Bulgarian scholars promoted him as a top class Bulgarian author from Ohrid; and in post-war Yugoslav Macedonia he was out of the blue and unreservedly proclaimed the most important 19thcentury Macedonian author, as if his Macedonian national identity was unequivocal.

In 1860, Grigor Părličev, a Bulgarian from Ohrid in Macedonia, won the prestigious yearly Athenian poetry contest with the romantic epic poem in archaic Greek O Armatolos (An armatole is a kind of Ottoman policeman recruited among the Christian population of the empire.) The poem describes the exploits of an Albanian armatole and a number of Albanian robbers, who are all represented in a remarkably flattering way. However, in an endnote Părličev explicitly states that all Albanians are actually Greeks. Two years later, he again participated in the Athenian poetry contest ― this time unsuccessfully ― with another epic poem, Skenderbe's, dealing with an episode in the life of the Albanian national hero Skander beg and his resistance to the Ottomans. One may wonder why a Bulgarian pays tribute to Albanian heroes in Greek poems. One explanation is that Părličev during his stay in Athens in the 1850s and the early 1860s had adopted to a large extent the Greek national ambitions, which implied that all Orthodox Christians with some knowledge of Greek were actually Greeks. Precisely at the time of Părlicev's participation in the poetry contest, Albanian intellectuals like Thimi Mitko, Anastas Byku, Jani Vreto and others argued that Albanians and Greeks had common ancestors and actually constituted one single people. Părličev obviously supported their ideas. However, as a closer reading of both poems indicates, Părličev was in fact more interested in the religious aspect of the conflicts he described. Actually, he displayed a pre-national (or pre-nationalist), religious Balkan identity rather than identifying himself completely with a particular ethnic or national community.