Ибсен

Българската творческа интелигенция винаги е търсела възможност да обшува - пряко или косвено, с големите европейски писатели, мислители, с хората на науката и културата. Още от епохата на националното ни възраж дане книжовници и общественици са съзнавали тази необходимост и са полагали много усилия, за да влязат в контакт и се сродят с духовния живот на свобод ните народи. Бидейки всеотдайни радетели за създаване на своя национална литература и култура, те са били същевременно и възторжени поклонници ценители на световната литература и култура. И още тогава, в условията едно тотално чуждо потисничество, видният български патриот и критик Нешо Бончев ще напише през 1873 г. своята уникална статия - Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им. По своята теоретическа, методологическа, конкретно-историческа насоченост тая статия сякаш представлява синтез на размисли и прозрения на цялото поколение възрожденски писатели и революционни дейци. на Това съзнание ще се разширява и угльбява в следосвобожденската науч на и художествена интелигенция, за да намери своя най-пълен израз в дей ността на проф. Ив. Шишманов - възторжен и компетентен строител на националната ни наука и култура. С рядка ерудиция и настойчивост десетилетия на ред той работи за сродяване на новите поколения с историческото развитие и съвременното състояние на европейските, а и на световните литератури. Наред със своите научни изследвания и университетски преподавания Шишманов търси всяка възможност да установи и лични контакти със съвре менни литератори и културни дейци от различни страни, уверен, че близкото, непосредното опознаване на човека дава възможност да бъдат разбрани подобре и делото му, мисловността му, цялата му душевност. А, от друга страна, да привлече вниманието им към българската историческа съдбовност и съвре менни тежнения. И наистина много и много са личните познанства на нашия учен патриот и хуманист с чуждестранни представители на научната, художе ствената, обществената мисъл. В резултат на тия познанства днес ние разпо лагаме с една удивително богата кореспонденция, извънредно интересна показателна за ония въпроси, които са вълнували европейската научна и ху * Бел. ред. Включените тук статии са изнесени като доклади на Третия българо-сканди навски симпозиум - 20-27 септември 1985 г. във Варна. 106 дожествена интелигенция, за научната и социално-нравствената проблематика на времето. Със своите човешки качества и научна ерудиция, с безкрайния си хуманизъм и демократизъм Шишманов е печелил доверието и уважението на своите събеседници, а е печелил и приятели на България, пробуждал е интереси към нейната древна и нова култура.

Безспорно и трайно е влиянието, което скандинавската литература е оказ вала върху духовния ни и литературен живот през първите десетилетия ХХ век. Нашата интелигенция носеше в себе си наред с класиците на руската и европейската литература, наред с имената на Горки и Смирненски и романтич ната атмосфера на Хамсун и Стриндберг, духовното бунтарство и неспокойствие на драмите на Ибсен; в душите ни пееха горите и ветровете на Селма Лагер- льоф; романът на Зудерман „Госпожа Грижа" асоциираше със заглавието стихотворението „Грижа" на Д. Дебелянов, а през суровите дни на войната Дебелянов сравняваше стиховете си и своята самотна орис със съдбата Нилс Люне на Якобсен. на на Големите обществени преломи, сблъсъкът на епохите създаваше в нашия Литературен живот жажда за нови духовни, идейни и художествени измерения, стремеж за изравняване с големите завоевания на европейската литература. Промяната на литературните конвенции изостряше вкуса към новото и непоз натото, станало основен принцип в естетиката на Бодлер и основоположниците на европейския символизъм. Това ново идваше с потребностите на личността от разширяване на духовните кръгозори, с необходимостта да намери своето място веред обществените и социалните катаклизми на обществото, да се обо соби спрямо буржоазно-еснафската действителност и общество, да извоюва своите духовни терени. на Художествените завоевания на българския символизъм са свързани със съществени трансформации както на художествените конвенции на времето, така и с редица основни промени в статута на личността. Борбата срещу натурализма и позитивизма, срещу миметичния модел и стремежът за създаване нов, креативен модел, с господство на личността, по законите на духовната художествената правда, с решителен превес на субекта над обекта - изменяше основите на художественото изображение. И Промени се конструкцията на поетичната личност, на лирическия субект. Трагично окъпана душевност, чувство за оковани полети и безплодни, обречени сражения се сблъскват в тая поезия и се конкретизират с едно ренесансово чув ство за възобновяване на духовните права на личността като форма на продъл жение на духовните устои и просветителско-демократичните, волево-целенасо- чени и по същество дълбоко жизнеутвърдителни индивидуалистични идеи на Пенчо Славейков. Проблемът за личността, за нейния бунт срещу установения модел на света, проблемът за духовната консолидация на личността спрямо обществото, спрямо законите на всемира и спрямо самата себе си е основен, най-общ проблем в символистичното творчество на Яворов, в поезията на Л. Стоянов и Т. 118 Траянов, в първите разкази на Н. Райнов. Проблемът за личността у Дебелянов заживява плътно със своите социални измерения. Търсенето на безличностни художествени форми е един сигнал в нашата символистична поезия, че и в най- дълбоко личните вълнения поетът достига до художествена обективизация, че в обвинителните корелати на своето „аз" той се стреми да издигне индивидуа листичното до по-общи духовни категории.

Несъмнено драматургията на Ибсен крие загадка, и то не само една. Преди всич ко какво кара хората от края на ХХ в. да пълнят залите при постановки на негови пиеси, да търсят контакт с този мълчалив и странен норвежец. Същият този, който и в края на миналия век предизвиква истински шок в Европа, мъчително прощаваща се с минали културни епохи и в напрегнато очакване на необещаващото нищо хубаво ново време; в Европа, разтърсвана от противоречия, търсения и лутания; в континента на кръстопът между два века. Промените тотално настъпват във всич ки сфери на живота - бързо, властно и категорично. Те не дават възможност на „малкия човек“, както и на „доброто буржоазно семейство" да се опомни от сътре сенията, които изживяват. Човекът постепенно губи себе си, средният европеец губи чувството си за ориентир в мощните идейни течения, които завладяват света. Остава само чувството, че губи себе си. На власт са нищожествата, цари бездуховност и търгашество; това е времето на големия компромис със себе си, когато всичко се превръща в стока. Навсякъде господствува духовно мъртвило на ръба на двата века - романтичния" ХІХ и „модерния" ХХ, — когато цивили зацията се възправя срещу човека, срещу неговата личност и така се поражда пробле мът за индивида, за неговата стойност и ролята му в обществото. Променят се изцяло възгледите и ценностната система. Няма и следа от ренесансовия антропоцентризъм; формулировката „човекът е мярка за всички неща се изменя в „човекът е средство". Оттук и появата на бездушието. То се корени в бесния стремеж към трупане на материалното. Тогава се създава и култът към преуспялата личност, моралните критерии за добро и зло губят своя смисъл. Според новите представи преуспяващият е добър, а неуспяващият - лош. Именно така се ражда духовният вакуум. Ибсен го установява, концентрира мисълта си в него и се стреми да измъкне човека оттам. Големият драматург се бори за самоосъзнаване на човешката личност и издига идея та за максимализма като реакция на компромисите, наложени от системата, която деформира индивида. Обществото не позволява, то забранява изявяването на лич ността с възможности, които остават неин потенциал, или ги насочва към сфера, в която човешкото се погубва. Срещу нищожеството на средата, която го заобикаля, и ограниченията на обществото се възправя Ибсен - самотникът, несрещнал никъде разбиране, объркан от безкрупулността и дребнавостта на хората, от които очаква много; човекът, в чиято драматургия се срещат две епохи и който е голямата загадка за съвременниците си. Въпреки хулите му се кланят като на бог и въпре ки това той последователно ги отбягва - може би смята, че не са го открили такъв, какъвто е. Предпочита да е колкото може по-далеч от литературните котерии. Той е „извън тази тъй наречена република на книжовността, която всъщност не е нищо друго освен панаир на лъжци и търгаши“ (Унамуно).