Идилиите

От цялото литературно наследство на П. Ю. Тодоров идилиите и драмите му представляват най-ценната, най-значителната част. И в същото време - най-противоречивата, най-сложната за обяснение, за щото в нея са се вплели всичките силни и слаби страни в светогледа и метода на писателя. Четеш „Несретник“ или „Змейно“ и се мъчиш да определиш къде свършва реализмът и от де почва романтизмът, мъчиш се да разграничиш демократичното от индивидуалистическите веяния, да отделиш нашенското от чуждото, купешкото, привнесеното. Напразни усилия - няма граница между едното и другото; качествата и недоста тъците се преливат постоянно. Защото това са качества и недостатъци за нас, от наше, от съвременно гледище. За писателя и демократизмът, и модернизъмът са верую, неговите естетически разбирания представляват странна смесица от противоречиви елементи, някои от които ние ще прие мем, а други ще отхвърлим изцяло. Ние не бихме се оправили в тая сложна и деликатна материя, ако остаем само в пгеделите на авторския замисъл, ако се задо волим само с очертаване на неговите намерения. Творчеството на про тиворечивия художник винаги е по-богато от собствените му естети чески възгледи и докларации. Така е и с П. Ю. Тодоров. Поради това, че отразява действителността, жизненото съдържание разчупва рамките на литературната школа и често пъти ни поднася нюанси и внушения, каквито дори авторът не е имал за цел да даде. В такива случаи ние трябва да погледнем на произведенията по-широко, да ги оценим според вложе ните в тях идеи и образи, според тяхното въздействие върху съвременния читател, според обективните резултати, които се получават често пъти независимо от субективните намерения на автора. За идилиите на П. Ю. Тодоров това е особено нужно. Защото в много случаи ние ще оцения по-високо обективния резултат, отколкото замисъла на писателя, ще предпочетем относителната самостойност на художествения образ пред действителното намерение на твореца. За нас е по-важно какво е създал а не какво е искал да създаде.

Има творци, чиято лична биография не е детерминирана изцяло от художественото им дело. То е само един необходим етап, който насочва изследвача към многобройните и метежните им превъплъщения като художници, над които доминират гражданските координати на човека. Те са хората, които осъществяват бунтовната кръв на художественото слово. И нищо чудно, ако творческата им еволюция не притежава качеството завършеност (когато човекът е завършил земните си дни), а следва кривата на отворената система. А. Страшимиров е такъв тип писател.

Идилиите на Петко Тодоров получават различни жанрови определения: д-р Кръстев ги назовава «лирически поеми» и «поеми в проза» (1), а Пенчо Славейков добавя «стихотворения в проза» и «импресии» (2). Едновременно с това се употребяват и описателни, паражанрови определения като «интимна изповед» (д-р Кръстев), «моментни снимки от живота и природата», «настроения, писани «На открито» (П.П. Славейков), чиято стилистика изразява подчертано оценъчното отношение на критика. Но най-често иДилиите на Петко Тодоров са назовавани с традиционно установеното жанровообобщаващо определение «Песен». Според Н. Георгиев «От средата на XIX век до Първата световна война българската лирика сменя гласовата си доминанта: от зова, викам словото «С пълен глас» към тихия говор, шепот, мълчание, та до художествено условния отказ от езика изобщо», като през целия този период «песен» остава «едно от малкото, устойчиво вградени в традицията названия» (3). То функционира като културен стереотип, чието съхраняване и трансформиране - пресемантизиране се осъществява от културната традиция, така че нейния механизъм може да се опише и чрез смисловото полагане на понятието «песен» в различните културно-естетически ситуации. В социокултурния контекст на Възраждането «песен» е комуникативноопределящо за поетичната творба название. То е пряко свързано с народната песен, чието съществуване като текст в културната система на фолклора е възможно единствено чрез синкретизма на слово и музика. Жанровият смисъл на литературното понятие «песен» се изгражда. чрез взаимодействие между творбата на различните И равнища - звуково, текстово, литературно и нейния културен контекст (4). Следователно степента на съхраняване на културно-комуникативните възможности на фолклора в литературата, както и степента на участие на музикалността в творческия акт обуславят съществуващата през Възраждането многопластовост на тогавашното понятие за песен (5). Or друга страна, запазената в литературната творба фолклорна гласовост, която предполага не читатели, а слушатели, е свързана с характерното за възрожденската поезия лирическо «НИе», обединяващо автор, герой и читатели (6).