Илия

В духа на моралната философия признанието като откровение очиства човека и го оневинява, той застава пред нас такъв, какъвто е, т. е. като природна даденост, и като природата вече не може да бъде съден. Казвам това, защото с известно закъснение открих Бешков като моралист и философ. Познавах рисунките и карикатурите му, но не бях чел неговото слово. А то е наистина забележително. Подтик към това ми даде една статия на наш млад, но вече утвърдил се с добрите си разработки критик, в която между дру гото той дава израз на упрека си към историците на философията в България, че не са открили Бешков като философ (Народна култура, бр. 3, 15. І. 1982). Бешков наистина не е бил професор по философия, но нима само катедрената философия е философия? Бешков наистина не е излагал мислите си върху морала и изкуството в научна форма, като статии, студии или учебник по естетика, но само в параграфи и глави ли може да се изрази едно философско виждане, не може ли то да бъде под формата на сентенция, есе, в отделни изречения като част от реч или изказване, в разговори, макар и записвани от друг човек, но напълно в духа на известното и записано като Бешково слово? Може, и то е също моралистика, също е философско виждане на изкуството. Нещо повече, класическата моралистика на знаменитите френски XVI и XVII в. - Монтен, Паскал, Ларошфуко, Лабрюер - е по начало в не строго научна форма, а като прозаично размишление, есе, сентенция, максима, афоризъм. Да се сравнява Бешков с нея по сила на мисълта и популярност е пресилено, неуместно, но като външна форма и начин на излагане на мисълта - напълно закономерно. Такъв не строго научен начин на изразяване на морални съждения има и своите положителни, и своите отрицателни страни. Отрицателното е в липсата на системност и афористичната форма. Различните мисли, изказвани по различни поводи и за различни обекти, могат да създадат противоречие в самите тях, те са като характерни графични щрихи на портрет, но именно щрихи, а не цялостен образ, определен и изяснен от начало до край. Те са откъслечни изказвания, с вътрешна, в повечето случаи неизявена навън енергия, те са като мозаични късове, които трябва да бъдат събрани, и по-важното, подредени, за да изявят цялостното схващане на предмета, неговия образ. Те са кратки и афористични, а това може да ги прави двусмислени, не съвсем ясни и определени. Те са този абстрактен начин на изказване, който по същността си е многозначителен, далеч от конкретното и обстоятелственото излагане на предмета, без необходимите подробности и детайли в изложението, без спокойното и като пълноводна река обхващане на цялото в научна форма.

Πред мен са няколко обемисти папки с бележки и преписи на трагично за гиналия Илия Тодоров - старши научен сътрудник в Института за литература при БАН. Предстоеше издаването на петия и последен том от съчиненията на Константин Величков и Илия Тодоров се зае да проучи и подробно да представи неговата публицистика, ораторско изкуство и кореспонденция. Познавам добре научните методи и практика на литературоведа, текстолога и библиографа от, дългогодишната ни съвместна работа, но сега, когато прелиствам и чета записките му, отново и още повече ме удивляват изключителната научна добросъ вестност и широката обхватност на изследванията му, неговата неизтощима трудоспособност и енергия. Спомням си, че той пристъпи към съставянето на тези раздели на петия том, след като си беше съставил подробен план, изграден върху опита и проучванията си в качеството си на съставител и редактор на първия том, и след като беше се запознал детайлно с цялото литературно наследство, с живота и културния подвиг на Константин Величков. С особено увлечение и, бих казал, с патос той прегледа всички органи на периодичния печат, на които е сътрудничил писателят или е бил техен редактор. И най-вече в. „Народний глас", издаван от книжовника и книгоиздателя Драган Манчов в Източна Румелия. Той го беше преглеждал многократно, за да установи кои от неподписаните статии, поместени В този вестник, са излезли изпод перото на Величков, на Вазов или на някои други сътрудници. Дори по едно време заедно го прелиствахме в библиотеката на БАН и имах възможност да го наблюдавам с какво жадно любопитство четеше статиите, политическите бележки, литературните публикации, за да открие тук и там следи от стила и езика на Величков. С не по-малък интерес и любов той изследваше обемистите дневници на Областното събрание в Пловдив и на Народното съ брание в София, за да отдели ония речи на видния политически деец, които имаха историческа стойност и притежаваха качества на първокласно красноречие. Със същата взискателност и замах пристъпваше Илия Тодоров и когато трябваше да подготви малка статия за някой писател и дори за отделна творба. Ала въпреки че дълги години работех и дружах с него, едва сега, когато проучвам неговото незавършено дело, виждам размерите на научната подготовка и ерудицията, литературноисторическата проницателност и вещината на литературоведа, библио графа и текстолога, чиято нелепа гибел сложи край на научната му дейност нейния зрял период на развитие.

Схващането за формирането на култа към светците като резултат от замяна в процеса на християнизацията на персонажи от езическия пантеон с персонажи от християнската агиография датира отдавна. В контекста на тази научна парадигма св. Илия е сред най-често споменаваните. В качеството си на пряк приемник на гръмовното езическо божество този библейски пророк е споменат за първи път в знаменития труд на Я. Грим "Немска митология" 1• По-късно този възглед се подема, доразвива: и получава широка популярност и до днес • Тези виждания за св. Илия (и за християнските светци като цяло) се вписват в идващата от епохата на романтизма насам концепция за фолклора като послание от миналото, "жива старина". Тази концепция се преосмисля от някои автори , а други днес напълно я отричат • От друга страна, схващането за директната приемственост между езическите божества и християнските светци, известно и чрез формулировката за "християнското двоеверие", е критикувано като едностранчиво и опростенческо • Тези критични гласове обаче остават като че ли в сянка и не успяват да ограничат влиянието на научнияыит за пълния приоритет на паганизма в "християнското двоеверие". В тази връзка заслужава да се отбележи особената съдба на посветения на пр. Илия труд на Весел овски: 6 може би изразеното от големия учен критично отношение към подобен род възгледи и конкретно - към изследването на Николаос Политис за Хелиос- е причината тази да е сред най-малко цитираните работи на Веселовски. Настоящата работа цели да постави отново и да преразгледа проблема за характера и механизма на формиране на култа към християнските светци чрез конкретния материал за св. Илия и българската културна традиция.