Имената

Изпитанията, на които времето подлага рабо тещия в сферата на литературната критика, са свързани с избора на произведенията, с дилемите, пред които изправя своя читател литературната творба. Във встъпителната част към книгата си „Имената на времето" Валери Стефанов катего рично посочва: „.. интересували са ме начините, по които литературата защищава човека, укрепва неговото място в света, шепнейки му любопитни приказки за дълга и свободата". Освен яснота тук откриваме и известна доза ирония, особена ирония, която, утвърждавайки, отрича и отричайки, утвърж дава. Става дума за нашепваните любопитни при казки... Авторът е наясно, че твърде много инди видуални и политически доктрини злоупотребяват с тези свещени понятия. Поради това са ги лишили от сакралната им същност. И все пак у В. Стефа нов съществува порив да се докосне до истинските им имена. Първата част на книгата разглежда произве денията „Моята молитва" на Хр. Ботев, „Бай Ганьо" на Ал. Константинов, „Септември" на Г. Милев, „Шибил" на Й. Йовков и цялостното творче ство на Св. Минков. При прочита на класиката авторът откровено се пази от преповтаряне на очевидни, добре известни тези. Но той не застава и в позата на тщестлавен първооткривател и нерядко прибягва до утвърж даване на ценни наблюдения на други изследователи, като обогатява и с нови аспекти техните тълкувания. Валери Стефанов е добросъвестен и оригинален литературен историк. Статиите от първия раздел на дебютната му книга доказват, че за тази дейност се изисква повече от сериозни исторически и литературоведски познания, търпеливо прощудиране на огромната планина от разнородни по своя та същност съчинения. Това повече при разглеждания автор е пъргава мисъл, боравеща свободно със знаците на българската култура от различни периоди. И това е единият от елементите, който хвърля мост между двете части на книгата, Вторият елемент е полемичната острота, която диалогизира (при това елегантно) с остарели, примитивни или неубедителни схващания. В едни случаи - открито, в други - косвено, със сред ствата на иронията, чиито възможности в широк регистър авторът владее така добре, както малцина негови колеги. И тази способност е своеобразен промоциум за всеки, който претендира да бъде arbitrum eleganterium в зоната на критиката. Съществуват ли обаче приносни наблюдения към разгледаните в първата част на книгата произведения на български класици? Въпреки твърде лековатото етикиране на маса литературнокритически писания със задължаващото „принос" нека се спрем конкретно върху разра ботките, които реставрират семантиката на тази поизносена дума.