интелигенция

През първата половина на 30-те години Мариза Шуази е била кореспондентка на парижкия вестник „Ентрансижан" в Москва. В края на март 1934 г. тя се среща с Георги Димитров и пише очерка „Се que m'a dit Dimitrov"1. Този очерк е публи куван в съветската преса със съкращения, във формата на интервю, озаглавено „При Димитров"2. Не е безинтересно да се отбележи, че каквато и да е бъдещата съдба на този обширен материал по отношение на конкретния проблем за дълголетието, какви то и да са пътищата за привличането на различните по убеждение, ранг и талант френски творци в разработката на темата за Димитров, важното и несъмненото е, че този материал на М. Шуази безспорно има свое място в историческата летопис на прогресивната френска публицистика от 30-те години. За това свиде телствува известният съветски писател Л. В. Никулин, който според съвременниците си притежава рядкото съчетание на публицистичен талант с богата еру диция". В неговия архив, който се съхранява в ЦГАЛИ (Москва), открихме визитната картичка на Мариза Шуази с нейния адрес в Париж. Тази визитка е отделена от Л. В. Никулин в специален албум, където са подредени в хроноло гичен ред документи и снимки от по-важни срещи и по-значителни събития в живота на съветския писател. Самият той с мастило на визитката е отбелязал следното: „М. Ш. была в Москве зимой 1934 года и интервюирала Димит рова. " В настоящата работа се проследява разработката на димитровската тема въз основа на пълния текст на очерка на М. Шуази, който се съхранява в ЦПА (София). Прави впечатление, че подборът на М. Шуази не е случайно явление. Авторката е подчинила този подбор на материала на своите публицистични задачи, на идейно-тематичната насоченост на описваните факти, събития и герои, която цели най-вече вярно възпроизвеждане както на реалния исторически момент като цяло, така и на неговите компоненти, взети поотделно.

Неслучайно книгата на Елена Сюпюр, съ трудничка при Румънската академия на науките, събуди интерес в нашите научни среди. Тя засяга един актуален въпрос - въпроса за същността, мястото и значението на бъл гарската интелигенция в този небивал национален взрив, който се нарича Българско възраждане. Отличителна черта на тази интелигенция още в условията на нейното зараждане е, че тя в голямата си част се създава вън от Бъл гария - в Румъния, Русия, Цариград, Сърбия и на Запад. Като изтъква този факт, Елена Сюпюр се спира на нейните особености - от какви среди произхожда тя, какъв е броят и, какви са нейните специалности и занимания, каква е зависимостта й от България и Румъ ния - страната, в която се учи, работи и жи вес. И тези нейни особености тя разкрива помощта на един съвременен метод на изслед ване, почиващ на факти и статистика. C Първата част на книгата и обхваща теоре тическите проблеми на темата. Тук в четири глави тя разглежда формирането на българската емигрантска интелигенция на румънска територия, нейната социална типология, дейност, занимания и културни институти. Авторката се е опитала да превъзмогне някои кли ширани постановки, подчинени на схеми за историческото развитие, които не всякога отговарят на истинското положение на нещата и замъгляват представата ни за стимулите на това развитие в цялата му широта и дълбочина. Явно е, че при марксическата разработка на общите положения в историографията не са взети под внимание някои моменти. Един от тях е ролята и значението на интелигенцията през епохата на Възраждането. И не само това. На нас днес не ни е необходимо само знанието, какво е съдържанието на това понятие. Днес вече не е необходимо сравни телното изучаване на характера, ролята и значението на тази буржоазна прослойка в Югоизточна Европа през казания период. И на изследването на взаимовръзките между бъл гарската емигрантска интелигенция и румън ското общество, тъй като те са уникални по своя характер. Проникването и създаването на българската интелектуална общност в Румъния не е случайно и спорадично явление. Това е едно сложно и динамично движение, което се заражда и развива в пределите на един век. Установяването и там, връзките и с румънска та интелигенция и останалите емигрантски среди в страната - гръцка, полска и албанска, - допринасят за националното възраж дане на българския народ, за неговото офор мяне като отделна нация, която да се появи отново на европейската сцена, за да заеме мястото си между другите народи. Авторката подчертава необикновената бър зина, с която се утвърждава като че ли изляз ла от нищото тази толкова жизнена среда, заедно с нейните институти - училища, читалища, театър, вестници, революционни комитети. Тя е необикновена не само защото се ражда така бързо и се развива така динамич но, но и защото бележи една дълбока, коренна промяна на духовния живот на българина, на неговите стремежи и културни хоризонти. Изследвайки интелектуалната среда, в коя то се развиват двете съседни държави, Елена Сюпюр взема под внимание политическите отношения между двете страни, равнището на тяхната култура през дадения период, сходствата и различията в начина на мислене, в мирогледа и начина на живот, даже и националната специфика на двата народа, изтъква класовите отношения, политическите и идейните борби. Без това не бихме могли да разберем истинския характер на тези взаимоотношения. Тя търси и намира онзи момент на съприкосновение, който събужда и вдъхновява за влияние или съпротивление - във всеки случай, за взаимодействие. Създава се общност в интелектуалната среда на двата народа, на почвата на историческата съдба и политическите задачи. Висшето образование по думите на авторката е характерно за българската емиграция в Румъния доста по-рано от 1830 г.,след която чак го откриваме в България. Тя отбелязва любопитния факт, че българската интелигенция в Румъния получава това образование не само в румънските средни и висши училища, но най-често идва в страната, след като е получила образованието си навън. Възпрепятству вана да работи в родината си, където османската административна система не предвижда нито юридически, нито финансово каквито и да е културни институти освен основни учи лища, тя се отправя към своята северна съсед ка с оформени вече социални и политически възгледи, свързани с културно-политическите движения в Русия и Европа. Тя идва през Цариград, Атина, Белград, Одеса, Москва, Виена, Лайпциг, Прага, Загреб.

Българската интелигенция през Възраждането получава образование, изгражда се и работи в различни страни - Гърция, Русия, Франция, Чехия, Италия, Англия ... Това дава отражение върху характера и спецификата на нейната култура и предпочитания, в определени случаи и върху обществените И позиции и манталитет. Във втората си повест «Ученик и благодетели, или чуждото си е все чуждо» Друмев прави опит да посочи тази нееднородност, свързана с конкретни чуждестранни региони и култури. Той не успява обаче да завърши тази своя творба, замислена в интересен философски и народопсихологически план. По-нататышюто развитие на някои от прототиповете му - Димитър Н. Благоев в Одеса и Васил Д. Сrоянов в Прага - в известна степен подсказва как биха изглеждали в ненаиисаните части на повестта герои като Богдан, Живко или Петър. Жизнената и творческата биография на българските интелигенти, получили образование в чужбина, невинаги се представя обективно и научно. Някои изследователи пренебрегват или омаловажават едни факти за сметка на други, вулгаризират възгледи, принципи, критерии, не вземат под внимание противоречивото развитие на личността. И стигат до схеми, в които прозират политически намерения и цели. Без да подценяваме огромната роля на руската художествена и обществена мисъл върху формирането на част от българската интелигенция през Възраждането, в прi:щължение на десетилетия проучването на творчеството, на гражданските позиции на българи, учили в различни градове на Русия, се осъществяваше в повечето случаи по утвърдени и шаблонизирани схеми - какви са били контактите им, преки или косвени, с руските революционни демократи; какво е отношението им към славянофилството, към проблеми, творци и творби на руската литература; какво отражение намира «руската прогресивна мисъл» в непосредствените им изяви като писаtели, преводачи или политици. Отбягваха се или се изясняваха превратно интересите и контактите на български интелигенти - руски възпитаници, към западноевропейското просветителство, вулгарния материалиЗ}>М или деизма. френски възпитаници като Марко Балабанов или Лазар Иовчев (екзарх Иосиф 1) или оставаха встрани от интересите на историци и литературоведи, или, когато не можеха да бъдат подминати, оценките за тях бяха клиширани, неконкретизирани, неточни.