интерпретация

Афективният жест на Яворов да последва участта на жена си след самоубий ството и през нощта на 30 ноември 1913 г. също носи белезите на една ексцентрич на постъпка. Но външните причини и вътрешните подбуди на опита му да посегне на живота си лежат на друга психологическа и етична основа. И тази му постъпка обаче е била неправилно и погрешно тълкувана и се нуждае от внимателно и задълбочено анализиране. Поведението на поета веднага след самоубийството на Лора е естествено. Така би реагирал всеки чувствителен човек със сърце и морал. В първия момент неговите действия са израз на неописуемо вълнение, на смут и изненада пред ужаса на страшната и неочаквана развръзка. След изстрела той скача от леглото, задържа смъртно ранената Лора и я слага на канапето. Първото му, почти инстинктивно действие са виковете за помощ: необлечен, по долни дрехи, Яворов бързо изтичва да събуди слугинята - единственото лице в етажа, за да прати за лекар. Но при мисълта, че медицинската помощ няма да дойде навреме, отново се връща в кабинета и сам се мъчи да помогне нещо. Сторило му се в един момент, че Лора мъчно диша, той бързо разкъсва роклята отпред на гърдите, за да облекчи дишането. След това пак тича като обезумял, вика, моли да се доведе по-бързо лекар и т. н. Всичко, което в този момент изпълва изцяло съзнанието му, е спасяване живота на Лора. Яворов се намира в неописуем душевен смут, в най-висша нервна и емоционална възбуда. Той е изненадан, ужасен и потресен от станалото. Наистина по собствените му обяснения тая вечер в действията на жена му е имало нещо обезпокоително. Но все пак едва ли ще да е вярвал и допущал най-лошото. Има основна разлика между смътно съзнаване на една опасност и увереност в нейното настъпване. По всичко изглежда неговата мисъл не еочаквала повече от едно повторение на вечната заплаха със самоубийство дори и след като Лора се е изправила с револвер в ръка пред леглото му. Това се разбира от последните му думи, които той й е наговорил и в които отново звучат упрек и заплаха за онова, което може да последва за съвместния им живот при такива сцени на ревност. Първото емоционално състояние на ужас и върховно нервно напрежение след изстрела по естествен път е отстъпило място на друго, след като поетът разбира, че всяка помощ е вече излишна и непоправимото е станало: пред него лежи безжизненият труп на Лора. В безмълвието на нощта следват мигове на мъчително изживяване на реалния ужасяващ факт. Поради това на приближилата се до вратата Добрина Беленска Яворов вече с тих, отслабнал - по думите и глас казва: „Ето я, госпожа“, сочейки трупа на жена си. Беленска е първото 42 И единствено лице, което идва при него в този решаващ и неповторим миг между живота и смъртта: само с факта на своето присъствие, ако беше останала при него в кабинета и запазеше самообладание, може би щеше да отклони самоубийството. „Ако имаше поне един човек около мене в този момент, не бих се самоубил" - изповядва по-късно Яворов пред своя зет Никола Найденов. Но какво прави Добрина Беленска. Дошла да помогне с нещо и да види какво става, вместо да влезе в стаята и да остане там до идването на ле каря, тя при неочакваното зрелище на неподвижния труп на Лора изпищява като луда и се втурва да бяга надолу по стълбите! Заедно с нея и също с писък избягва по стълбите и Йорданка Ангелова.

Йовков не е от писателите, които чувствуват потребност теоретично да разсъждават върху изкуството, върху художествените си намерения и пристрастия. „За творчеството си, както и за личния си живот Йовков избягваше да говори", пише проф. Спиридон Казанджиев в увода на своите „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ (1960). Анализите и оценките, спонтанно изказани от Йовков за литература, писатели, народ, интелигенция, които намираме в тази книга, са плод на „разговор насаме", на задушевна приятелска откровеност. Външно мълчалив по отношение на естетическите си принципи, писателят ги въплъщава в своето творчество: „Прочетете моите книги, изповядва той, там съм казал всичко, което може да интересува хората - от първата до последната: в тях е изобразен целият ми духовен живот, всичките ми надежди, в тях е цялата ми философия. "1 Светъл творец, влюбен в хората и в доброто, Йовков създава хуманистично и демократично изкуство, осенено от високи нравствени цели и идеали. Отвра тен от партизанщината, подлостта и корупцията, настъпили в годините след Първата световна война, той воюва с грозното и жестокото чрез красотата, търсейки я в труда, в природата, у хора обикновени, носители на чисти и прекрасни пориви. Безсилен да намери сред битпазарските лавици" на заобикалящия го живот онази истина, която да обединява хората, да не ги изправя един срещу друг като врагове, писателят обръща погледа си към миналото, към патриархалната нравственост. Там той открива истинските ценности в душата и във философията на българския човек. Във времето на остри социални противоречия и класови борби писателят се стреми към етическата страна на явленията, винаги загрижен да спаси морала" на героите си. В борбата за нравственото съвършенство на личността и на обществото той вижда изпълнението на своя художнически дълг. Неговият естетически идеал се определя от особеностите на хуманистичните му концепции, от вярата му в доброто човешко начало. Въпросите за мисията на твореца, за ролята на изкуството в човешкия живот намират и по-пряк израз в Йовковото творчество. Своите философско-нравствени идеи и естетически принципи писателят въплъщава най-директно в повестта „Жетварят“, където въпросите за изкуството са поставени в неразривната им връзка със социалните въпроси на времето.

Разбирането езавършващият етап на комуникацията, който започва с творческия акт, с авторското самоизразяване, със себезапечатването в опреде лен тип дейност, в изказване, в текст, които са насочени към предаване на мисли, чувства, информация от комуникатора на реципиента. При този процес има редица трудности. За тях поетът пише: Как себе си разкрил би тук? А теб разбрал ли би те друг? Ще разбере ли твойта страст? Лъжа е мисълта на глас. Чист извора си заключи - Сам пий от него - и мълчи1. (Превод: Григор Ленков) Според мнението на М. Бахтин разбирането е онтологически аспект на познанието, отразяващ вградеността на интерпретатора в света на природата и културата. Разбирането еедин от видовете „мисли в света" за разлика от видовете „мисли за света" (обяснението)2. М. М. Бахтин вижда в процеса на разбирането четири момента: 1) психофизиологическо възприемане на знака; 2) неговото опознаване; 3) разбиране на значението му в определен контекст; 4) активнодиалогично нарастване и схващане на смисъла. Диалогичността е особено съществена при разбирането на художествен текст, което винаги е построено по типа на диалогичното общуване. При това диалогичността е среща между две различни гледни точки в процеса на общуването, изпълнена с нарастване на смисъла по отношение на всяка от тях. Разбирането е вчувствуване в духовния свят на друг човек, съпреживяване на неговите чувства и мисли. Разбирането е процес на преживяване от интерпретатора на мислите, чувствата, намеренията на другия човек. Херменевтиката подчертава системния характер на разбирането.

Революционните спазми на Франция, започнали в края на осемнадесетия век, продължават и в нача лото на деветнадесетия. Смутното време създава условия за разместване и смесване на социалните пластоПо този начин един обикновен офицер, роден на остров Корсика, изкачва без усилие, без дори да се задъха, несигурните стъпала на обществената йерархия. През 1801 г. той ще се обяви за пожизнен консул, а на 18 брюмер 1804 г. - за император. Щастливата му звезда ще подклажда илюзиите на много честолю биви младежи дълго след като самият Наполеон е разбрал, че амбицията му да подчини на волята си цяла Европа е неосъществима. Неговата личност става историческа персонификация на типа амбициозен герой от литературата - оттук се отделят и две основни тематични линии, получили съществено развитие в произведенията на най-значимите писатели на ХІХ в. Първата от тях - за амбициозния герой, който се издига в обществото, ще получи блестяща защита от автори като Балзак („Шагренова кожа“, „Дядо Горио", „Изгубени илюзии"...), Стендал („Червено и черно"), Зола („Възходът на семейство Ругон“, „Негово превъзходителство Йожен Ругон"...), Мопасан („Бел ами“), Такъри („Панаир на суетата") и други. Вто рата тематична линия има по-идеен, духовен характер - за свръхчовека, който принадлежи към духовния елит на човечеството и който може да разполага със съдбата на останалите. Тези две тематични линии се интерпретират още в античната литература, но личността на Наполеон сякаш дава силен тласък за тях ното развитие през деветнадесетото столетие. Ето защо Балзак ще напише в романа си „Модест Миньон": ... не може да има нещо голямо в един век, на който царуването на Наполеон служи за предговор Докато Западна Европа с барутни урагани търси по-прогресивни пътища за развитие, Русия е сп вана от оковите на самодържавието: затова са толкова силни и противоречиви духовните тежнения в страната, като всяко от тях търси по свой път и в съответствие със своите убеждения отговор на големия въпрос за съдбата на Русия. Това е епоха на диалози" (М. Бахтин), на големи идейни сътресения. Оттам и лите ратурата ще отразява диалогичния характер" на своето време и ще търси отговор на въпросите „Какво да се прави“, „Кой е виновен“, „Кой в Русия живее добре". Достоевски сякаш стои настрана от тази истори ческа конкретност и търси отговор на по-общите, значими въпроси на човешкото съществуване, но отли чителната черта на неговата епоха - изострената и дейност - неминуемо ще сложи отпечатък върху творчеството му. Героят на първия му голям роман ще постави началото на поредицата от герои идео лози, всеки от които ще надигне своя равноправен субективен глас сред идейното многогласие в произве дението и влизайки в диалог с другите герои идеолози, ще се сражава за своята идея.

Огнян Сапарев не е от авторите, които бързат да издават книги. Почти десет години делят критическия му дебют „Литературни проблеми" (1979) и изследването „Изкуство и масова култура" (1978) от новата книга „Литература и интерпретация". За това вре ме свикнахме да срещаме името му в специа лизираните литературни издания, пък и изоб що в печата. Публикациите му сигурно могат да запълнят страниците поне на два тома. Отдавна вече спряхме да се учудваме на подобни кри тически „събрани статии и рецензии", видели бял свят като книги, преди да е изсъхнало ма стилото" им. Затова годините, които стоят в края на повечето статии от „Литература и интерпретация" - 1978, 1979, 1980, 1982, - мо гат да създадат впечатление за неактуалност, за поостарели литературни тези, възгледи и теории. Трябва да изчетем отделните текстове, за да се убедим в неоснователността на опасенията си. Те са излишни и при най-ранната статия - „Импресионистична и/или аналитична критика?" (1974), когато самият автор в бе лежка под линия пише, че изминалото време, „ако не може да оправдае нейните слабости, поне ще обясни нейната полемичност и крити чески илюзии". Както ще видим, тази статия не се нуждае от подобно снизходително отношение. По-скоро известна неоригиналност можем да видим в първата статия, посветена на социалисти ческия реализъм. Далеч съм от мисълта, че въз гледът за социалистическия реализъм като една отворена система е банален, не ми минава и през ум да се противопоставя на тъй трудно извоюваното критическо приемане на талантливото експериментиране в съвременната ни литература в лоното на социалистическия реа лизъм. Вероятно по времето на написването си (1980) статията е била една от първите или поне една от малкото, които са отстоявали подобни недогматични позиции и са под сказвали единствения верен път за теоретич ното осмисляне на социалистическия реали зъм при развитието на днешната българска литература. От друга страна обаче, с нищо не ни учудва и не ни стимулира твърдението: „Във всеки един културно-исторически мо мент методът реално съществува в разнообраз ните форми на художествената практика." Освен да го приложим към самата статия, коя то след изминалото десетилетие също се нуж дае от избистряне и уточняване. При избра ното „разширено тълкуване" (в което опреде лено има смисъл) остава малко неясно какво все пак отличава социалистическия реализъм и соци алистическото изкуство от върхозете на съвремен ното изкуство в капиталистическите страни. Излиза, че социалистическият реализъм е „раз- нообразно и разнопосочно търсене и преосмис ляне на различни похвати, „собственост на експресионизъм, сюрреализъм, абстракциони зъм, примитивизъм и пр.", стига тези художе ствени средства да „изразяват социалистическа концепция за действителността“. Обяснението е механично и днес звучи опростено - с една дума, книгата би спечелила, ако не започ ваше с тази статия, нищо, че без нея би се нарушило обобщаващото и въвеждащо начало, към което явно се е стремял авторът. Статиите в последната книга на Сапарев могат да се обособят в четири групи, като във всяка от тях доминира по една от основните функции на критиката, които авторът раз граничава в „Литературна критика и социокултурен контекст: оперативна, познавателноинтерпретаторска, оценъчно-нормативна и ме такритическа. Материалът за социалистическия реализъм, за който вече говорихме, тър си приемлив израз на оценъчно-нормативната функция и тъй като е единственото нейно попряко олицетворение, вероятно това е едно от обясненията за присъствието му в тази тъй антидогматична и антинормативна (отри чаща всякакви рецепти и предпоставени тези) книга. Следващата група, в която надделява познавателно-интерпретаторската критическа функция, е значително по-голяма - тук вли зат статиите за Д. Дебелянов, Хр. Смирненски, Г. Милев, Н. Фурнаджиев, А. Страши миров, А. Каралийчев, Н. Вапцаров, Д. Ди мов, Св. Минков, Елин Пелин, И. Радичков. В третата група се откроява така наречената „оперативна" критика - статиите тук са близ ки до рецензии - за Б. Ничев, В. Петкова, П. Анастасов, А. Бандеров, Д. Тонев, А. Дончев. В четвъртия дял се налага метакритическата функция: едно по-теоретично осмисляне на проблемите на критиката в тесен - лите ратурен и по-широк – културно-естетически

Разбирането е понятие многозначно, свързано с най-различни сфери на употреба: то трудно може да бъде точен научен термин. Има различни страни, които се проявяват зависимост от характера на обекта и стратегията на разбирането. Обикновено тези страни вървят заедно, но понякога се налага различна доминанта: логико-рационално B ла познание, интуитивно прозрение, емоционално вчувствуване... През последните години съветската психология и философия обърна повече внимание на проблемите на разбирането - както във връзка с познанието като логико-гносеологически проблем, така и във връзка с общуването. Освен редица статии и сборници, в три последователни броя на сп. „Вопросы философии" от 1986 г. бе проведена кръгмаса „Разбирането като философско-методологически проблем". Този разговор за сетен път показва колко разнообразно, но, общо взето, едностранчиво се разбира разбирането и как най-често се свързва с логиконаучното познание. (Впрочем само ня колко години преди това в същото списание една статия констатира, че въпросът за природата на разбирането е един от най-сложните, обърканите и в същото време поч необсъждани в нашата философска литература". Едва ли (като Ъруинг Дж. Ли) има смисъл да обособяваме 7 значения на понятието разбиране. Засега е достатъчно обърнем внимание на неговата противоречива и синтетична природа. Разбирането Интелектуален акт, базиран върху цялостната понятийно-концептуална картина света в даден момент и място и осъществяван съобразно нейните традиции и възможности.