интервю

Преди осем години имах възможността да интервюирам Павел Вежинов за немскоезичния читател на неговата проза. С известни съкращения и уточнения, авторизирани от него, интервюто беше публи кувано през 1980 г. в кн. 7. на сп. „Ваймарер Байтреге", водещо периодично издание по въпросите на ли тературознанието, естетиката и теорията на културата в ГДР. Тук предлагам пълния оригинален текст на интервюто, дадено ми от Вежинов в писмена форма на 25. ІХ. 1979 г. То съдържа редица основни виж дания и позиции на писателя, характерни за последния период на творчеството му, и е от несъмнен интерес за всеки негов почитател и изследовател. Вичев: Др. Вежинов, Вие принадлежите към ония видни представители на съвременната българска литература, чието творчество есравнително добре познато на читателя в ГДР. Това се отнася особено за произведенията Ви, посветени на Отечествената война и антифашистката борба, от които са преве дени на немски „Втора рота" (1957), „Далеч от бреговете" (1962) и „Звездите над нас" (1978), но и за такива произведения като „Произшествие на тихата улица" (1963) и „Краят на пътя (1964) които се числят към добрите образци на криминално-приключенска литература в България. Тази година в издателство, Нойес Лебен" в Берлин излезе и романът „Нощем с белите коне", една от найзначителните Ви творби на съвременна тема. Какво бихте казали за началото на Вашата писателска дей ност, която се отнася към периода преди 1944 г.? Кои фактори са изиграли важна роля при формирането Ви като млад автор и как преценявате днес първите си книги „Улица без паваж“ и „Дни и вечери"? Вежинов: Трябва да кажа преди всичко, че дълги години съм се занимавал с теория на личността, в нейния социологичен и психологичен аспект или в нейния най-обобщен аспект, който някои автори наричат антропология. Но колкото и да съм запознат с проблемите за създаване и изграждане на човеш ката личност, винаги ми е било крайно трудно да отговоря на този въпрос, който така често, бих казал традиционно, ми е бил задаван. Но ето фактите, пък вие сами се опитайте да си извадите заключение. Моят интерес към литературата е по-стар от всичко, което сега реално съществува в моето съзнание. Като се обърна назад към здрачеви ните на моето най-далечно минало, виждам себе си като момче, надвесено над книга. И нищо повече. Или нещо малко повече - момче, което не само чете, но интензивно преживява всеки прочетен ред. Научих седа чета на шест години, на осем вече бях прочел „Дон Кихот", както и първия роман на нашата класика - Под игото" на Ив. Вазов. Толкова много четях, че не се интересувах дори от училищните предмети, така че по бележки бях доста посредствен ученик. С чиста съвест мога да кажа, че светът на книгите беше за мен много по-реален от света, който ме заобикаляше. Истинския свят като че ли не забелязвах. Струва ми се, че това често се случва при момчета, чието въображение надвишава акцепторните им възможности.

Това изкуство се развива все повече в редица страни, то навлезе и у нас по страниците на вестниците и списанията. Писателят и журналистът слезе непосредствено до живото слово, за да го приеме непосредствено и читателят със силата на идеите и художествените качества на интервютата. Това особено важи за хората, които боравят с живото слово, за да може да го възприеме по-бързо не само читателят, но и зрителят по телевизията, слушателят по радиото, за да се вдъхновяват от редица важни моменти от творческото развитие на хората на изкуството. Интервюто е особено силно, когато се прави не само със задаване на въпроси и отговорите следват след време, а когато интервюистът непосредствено беседва с интервюирания, двамата стоят лице срещу лице, за да протича техният непосредствен разговор, при който често се казват неподозирани неща, пълни с вярна и кондензирана мисъл. Искам да се спра на два значителни сборника в това отношение, в които блести голямото изкуство на интервюиста, особено когато това се отнася за значителни писателски личности, или личности от всяко друго изкуство. Книгите са за двама майстори в тази област: видния френски интервюист и литературен критик Бернар Пиво и не по-малко известния испански писател и есеист Камило Хосе Села, превеждан и у нас, лауреат на Нобелова награда за литература за 1989 г.

Интервю с Ладислав Матейка, (въпросите зададе Питър Стайнер)