Резюме
В един сравнително кратък период от време Атанас Свиленов издаде две книги интервюта с първенците на литературата ни днес. В тях е събрано най-хубавото, което дарбата му на критин-анкетьор ни е давала досега. И независимо от сборния характер, който жанрът поставя като за дължително условие, тия две книги носят характера на цялостни творби. Те са продължение на досегашните усилия на автора в тази позанемарена област от критиката и идват да отхвърлят сякаш мнението за компрометирането на един жанр и да върнат убеждението, че интервюто, беседата могат да бъдат не само любопитно за читателя четиво, но и солиден материал за настоящи и бъдещи проучвания върху литературни факти и явления. Един от възкресителите на тази критическа форма, ревностен и талантлив нейн застъпник от дълги години, Ат. Свиленов успя да се пребори с предубежде нията, наслоени у нас от непрофесионалното любопитство, с което нерядко се наднича в света на твореца, и да съживи интереса и уважението на читателя към разговора и анкетата. Когато говорим за предубеждения и снизхождение към тия форми на литературно изследване, имам пред вид не само читателя, но и литературоведите, които смятат интервюто едва ли не за всичко, което може да се направи в областта на психологическото проучване на творческата личност. Оттук и недооценяването на тази първа - а не последна стъпка в творческата психология. Интервютата на Ат. Свиленов се отличават с високопрофесионално ниво, със завършеност и психологическа проникновеност. Така че те до голяма степен правят това, което един литературен портрет не може да направи - навлизат в творческата душевност, в творческата лаборатория непосредствено, без лутания и безплодни догадки. Това са изключително богати и верни портрети или по-скоро автопортрети, умело режисирани от критика, извикващи еднакво възхищението ни и от портретувания, и от режисьора. Атанас Свиленов има онова чувство за мярка, което осигурява в случая оптимална видимост на едно деликатно присъствие; без да остроумничи, без да търси евтини трикове и смайващи въпроси, критикът налага своето присъствие, както пак не остава зад кулисите, но не се натрапва и не се изтъква. И все пак това присъствие е активно - когато прочетеш интервю от Ат. Свиленов, не може да не признаеш: друг не би извлякъл“ толкова много и толкова интересна информация, не би стигнал до такива дълбочини на писа телската душевност. За това естествено му помага и собствената осведоменост, а най-вече голямата му любов към творците на нашата литература, както и всеотдайността му да и служи. Двете книги са своеобразен двутомник, който се допълва от предишните (най-вече „Отблизо") в една серия интервюта, продължаващи традицията на най-добрите ни анкетьори. Трябва веднага да кажем, че по сравнение с предходниците си Свиле нов прави нещо далеч по-системно и помащабно. И най-важното, критикът има по-ясното съзнание за онова, което върши, върши го неуморно, с много ентусиазъм и всеотдайност. Интервютата му са плод не на случайни контакти, както често се случва с други набедени анкетьори, но са дълбоко промислени и дълго и старателно подгот вяни. Особено в „Събеседници" - някои от анкетите тук са плод на целогодишни усилия. Може да се предполага, че „потрудните" обекти авторът е подготвял дълго; изчаквал е „удобния" момент, тър пеливо и в няколко етапа е извършвал „снемането", зарисовката на модела. Разбира се, има и такива, които са се удали изведнъж, спонтанно - искрата на контакта се е възпламенила при щастливи обстоятелства и е била нужна по-малко енергия за „разбиване" на ядрото. Под интервюто с Емилян Станев четем: декември, 1968 - май 1973 г. Излиза, че за да вземе това интервю, на автора са били необходими близо пет години! И не защото писателят е нелюдим, такава пред става създава донякъде - но защото, - както пояснява А. Свиленов в началото на интервюто, Ем. Станев не обича да говори за щяло и нещяло.
