Иванов

За Йордан Иванов като учен писаха с компетентност сериозни представители на научната мисъл у нас по повод 100-годишнината от рождението му. Аз искам да кажа нещо за Йордан Иванов, университетския преподавател и човека, така както съм могла да го видя, и тол кова, колкото съм успяла да вникна в неговата неповторима индивидуалност. Защото той беше еднакво интересен и тогава, когато говореше от професорската катедра, и тогава, когато слезеше от нея. Еднакво интересен и твърде различен. В аудиторията Йордан Иванов влизаше винаги с бавни отмерени крачки, спокоен и вглъ бен в себе си, така както се движеше вечер по бул. „Цар Освободител" на път за кафене „Бъл гария" или „Роял“. Лекциите си четеше в наше време в старото здание на Филологическия факултет на ул. „Московска" в голямата аудитория, която гледаше към бул. „Дондуков". Често той водеше със себе си като гост някой чужденец - професор, - а като редовен слушател на лекциите си върху „Българска народна песен" професор Жорж Ато, титуляр на катедрата по френска литература у нас. Аудиторията винаги беше пълна и шумна, но когато влезеше проф. Йордан Иванов, всичко притихваше. От неговата фигура лъхаше нещо, което ни смразяваше. Дълбоката вертикална бръчка между веждите придаваше на лицето му някаква суровост, въпреки че когато заговореше, гласът му беше спокоен, дори ласкав. Страхът, който будеше у нас, ни пречеше да видим каква физическа красота имаше в неговата висока изправена фигура и продълго вато лице с немного правилни черти, но в което синьо-зелените очи и тъмните, надвиснали на орбитите вежди създаваха интересен контраст. Кой от нас можеше да предполага тогава, че сърцето на този мрачен, вглъбен в себе си човек е трептяло от най-обикновени човешки пориви. Години след като бяхме напуснали университета, в широка компания, Йордан Иванов се обърна към бивша своя студентка и каза: „Знаеш ли, че някога бях просто влюбен в тебе? Когато влезех в аудиторията и поглед нех на първия чин тази главица с бухнали тъмни коси и вперени в мене умни очи, слънце като засияваше в залата." да Но знаете ли защо ви гледах така, господин професоре? Защото ме беше страх." Дали собствено професор Йордан Иванов будеше страх у слушателите си студенти. Макар че няколко пъти вече употребих тази дума, чувствувам, че не е на място казана. Това в същност не беше страх, а по-скоро съзнание, че две несъизмерими величини идват в контакт. Ние се смирявахме може би не пред вертикалната бръчка между веждите, а пред онази енциклопедична образованост, която се разгръщаше в аудиторията. За нас Йордан Иванов беше професорът, който знаеше всичко, що се отнасяше до старобългарската литература и археология, история и фолклор. В своята област той бе учен с огромна ерудиция и непоклатими устои, към което се прибавяше завидна осведоменост във всички отрасли на човешкото знание. А обширните му познания в областта на богословието му даваха възможност да проникне във философските принципи, на които се е градял духовният живот на нашето средновековие.

Книгата на Вичо Иванов „Те останаха в мойте спомени“ е плод на многолетното участие на писателя в нашия литературен живот, разкрива неговото активно отношение към творци и проблеми, трайния му интерес към надникване в художествената природа на отделния автор. Защото той не само разказва за приятелството си с отделни наши и полски писатели, поети, драматурзи, не само ни въ вежда в кръга на своите взаимоотношения, но и прави сериозен опит да характеризира личността, да покаже неповторимата същност на един творец, неговото присъствие в националния литературен процес. Веднага прави впечатление, че връзките на Вичо Иванов са били преди всичко със значими автори. В неговите спомени оживяват образите на такива именити наши творци като Людмил Стоянов, Георги П. Стаматов, Тодор Павлов, Йордан Йовков, Рачо Стоя нов, Стоян Загорчинов, Николай Хрелков, Иван Д. Шишманов, Борис Шивачев, Веселин Ханчев, както и на видни полски писатели със световна известност, като Ярослав Ивашке вич, Владислав Броневски, Леон Кручковски, Мария Домбровска, Вилхелм Мах и Станислав Йежи Лец. Ето кое привлича сериозното внимание към неговата книга, защото тя дава възможност да се почувствува още веднъж колко обаяние носи самобитният талант, колко интересен и неповторим е той не само в литературните си изяви, но и в своите дел ници, в ежедневното си проявление. За разлика от някои самовлюбени разказвачи на мемоари, които повече изтъкват собствената си личност, отколкото личността на писателя, за когото разказват, или правят смайващи" заключения и изводи за чертите на своите събеседници, Вичо Иванов разказва твърде непретенциозно и непринудено. Впе чатленията изпъкват на фона на редица съби тия, документирани добросъвестно, със стре меж да не се изолирва отделният писател от времето, в което живее и твори. Вичо Иванов тясно свързва творческата изява с обществената обстановка и това еособено ценно, когато той характеризира личността на автора, когато се опитва да я разкрие в нейната цялост и Оригинално присъствие в литературата. Така беше и в предишните мемоари на Вичо Иванов за артисти и драматурзи, за видни дейци на родното изкуство.

Другарю Иванов, Вие вече казахте, че първият писател, с когото сте се запознал, е Людмил Стоянов. Известно е, че по-късно се срещате и с други белетристи и поети. С някои от тях сте бил в непрекъснат контакт. Какво е отношението Ви към тези срещи сега? Интере суват ме контактите Ви с писателите, с които сте бил най-близьк. - За Людмил Стоянов съм говорил. Не съм отминал и Николай Райнов, който ми беше професор в Художествената академия и с когото наистина поддържах приятелски връзки. Към него изпитвах чувство на дълбоко уважение. И затова много се зарадвах, когато Пловдивският юбилеен комитет възприе идеята да му се посвети чествуване в началото на пролетта на 1939 г. Председател на този комитет беше адвокатът Божидар Здравков - демократично настроен човек и с големи симпатии към Съветския съюз. За лектор на чествуването се определи Сте фан Гевгалов, учител по литература в Търговската гимназия. Като членове на същия комитет влизаха Петър Малчев - директор на Търговската гимназия, писателят Хр. Борина, журналистът Лука Говедаров, директорът на Пловдивската библиотека-музей Димитър Цончев и аз като пряк организатор на юбилейното чествуване. По време на подготовката получих едно писмо от Николай Райнов, в което съобщава темата на сказката си, която трябваше да изнесе на другия ден. В писмото си той не отминава и лошото отношение на Владимир Василев и „златорожци“, които отказали да участвуват в работата. - Въпросното писмо на Николай Райнов е от 23 февруари 1939 г.:

Истината за закономерностите за духовния живот на една нация се постига не само с дъл бокото познаване на литературните произве дения в дадена епоха, не и като се изследва само творчеството (художествено и научно) на личности, оформили талвега на литератур ния процес. Безспорно това представлява яд рото на истината, защото се обобщават върхо вите постижения на националния дух. Но не пълна би била панорамата на нашия литерату рен процес, ако в него не се включат и име ната - творци на литературнокритическото слово от миналото, които са имали по-скромен принос в цялостния културен живот на своето време. В този смисъл книгата на Славчо Ива нов запълва една празнина в българската литературна наука. Същевременно тя е при нос в системното интерпретиране на литературнокритическото ни наследство, съвременен прочит на това наследство. Патосът на цялата книга говори недвусмислено: възкръсването на миналото не есамоцел, а необходим етап към задълбоченото интерпретиране на съвре менни литературоведски проблеми. Не може да съществува солидна литературна критика в нашата съвременност. без да се познава критиката на миналото (превърнала се за нас с най-добрите си образци в литературна исто рия). Сл. Иванов съзнателно включва лите ратурнокритическото дело на Ст. Минчев, Й. Маринополски, А. Гечев, Стр. Кринчев, Д. Кьорчев. В. Пундев в по-широк национален контекст. Динамичните възможности на подо бен подход позволяват едновременния анализсинтез на два варианта от системи: пространст вени (историко-културни) и временни (осъ ществени в определена историческа епоха) - оттук и синхронного и диахронното им интерпретиране.