изгнанието

Кореспонденцията на Константин Величков с известните публицисти и общественици Стефан С. Бобчев (1), Михаил Ив. Маджаров (2) и Димитър Ризов (3) през 1888—1894 г. е свър зана с най-тежкия период от неговия живот - емигрантството. Принуден от арестите и гоне нията срещу русофилите след контрапреврата против детронаторите на Батенберг да напусне България, Величков се обрича на доброволно изгнание. Мизерията, самотата, мъката по родината, приятелите и съратниците са неотменни спътници в ежедневието му цели осем години. Единствено писмата на близките хора му дават малко радост и донякъде - часове на успокоение. В Българския исторически архив са запазени 4 негови писма до С. С. Бобчев и 3 до И М. Ив. Маджаров, а в Централния държавен исторически архив - до Д. Ризов (5 от тях са писани през 1888 г., останалите - през 1902, 1905 г.). Те заедно с публикуваните писма на С. С. Бобчев, М. Маджаров, Д. Ризов (4) и Ив. Вазов (5) до Величков и на Величков до Вазов (6) М. Маджаров (7) разкриват реакцията на част от русофилски настроената общественост към бурните събития и политически конфликти след 9 август 1887 г. B B През 1888 г. С. С. Бобчев и М. Маджаров са емигранти в Цариград, а Д. Ризов следва право в Лиеж. Величков се установява във Флоренция с надежда, че заниманията по живопис и досегът с изкуството на великите италиански майстори ще запълнят донякъде празнотата емигрантския му живот. Но много скоро оскъдните спестявания привършват, а близките му България не успяват редовно да му изпращат средства и той се вижда принуден да потърси помощ от приятелите си. В началото на февруари 1888 г. Величков получава от С. С. Бобчев и М.Маджаров 10 лири, които го спасяват за известно време от глада. На 7/19 февруари той пише на С. С. Бобчев: „За мене е неоценим този акт на предано приятелство, който ми дадохте, готовността да ми услужите. Не можех да очаквам по-голямо нравствено подкрепление в грозната борба, която водя със страданията на изгнанието. Не зная как приятелите гледат на моето стояние в Италия, но то е изгнание за мене, на което съм се доброволно осъдил, но което не е по-малко тежко от принудителното изгнание. Надявам се да нямам скоро нужда от пари. Вярвам поне, че след като узнаха в Пловдив колко съм страдал, няма да ме оставят да бедствувам друг път така." C По-нататък Величков изразява мнението си за политическото положение в България. Макар и далече от родината, той нито за миг не престава да следи развоя на събитията. Ве личков споделя оптимизма на Бобчев и непоколебимостта в убежденията му на русофил. „Съ радвам ви, че не сте изгубили надежда за поправление на нашите работи, но още повече за твърдостта, която сте опазили и която прилича на истински политически дейци в нещастието. Тя е един капитал, който рано или късно принася своята полза. Не вярвам, че настоящий ред на работите в България, положен на фалшиви основи и подкрепян с насилствени и изкуствени средства, ще може да трае дълго време. Мисля дори, че ако България беше оставена сама на себе си, по-скоро би се рухнал. Страхът да бъдат обвинени като чужди агенти въздържа мно зина навярно да действуват. Не е ли тая причината, дето опозицията при всичко, че брои тол кова мощни елементи, не се обажда и не предприема даже издаването на вестници. Обстоятел 117 ствата може да повикат нашата опозиция на деятелност, когато най-малко се надеем. Политиката е пълна с непредвидености и сюрпризи. Тая мисъл трябва да ни даде кураж да приемем днешните тегла."

Клод Естебан е роден през 1935 г. в Париж. Известен френски поет и литературен критик, той е автор на няколко книги със статии и есета върху поетическия процес. Основният негов стремеж е да се намерят най-точните думи, за да се постигне същността на стихотворението. И това са може би най-старите думи, които могат да върнат първозданната сила на поезията. Но откъде идва тази сила, кои са нейните извори, на какво почива нейната основа, преди тя да се разрази или изрази, по-точно казано? Никой сякаш не знае къде и какъв е пробният и камък, но поетът трябва да си отговори, и да отговори. Както и постъпва Клод Естебан в своите прониквания в творчеството на Сен-Жон Перс, Ив Бонфоа, Бернар Ноел, Адонис и Филип Жакоте - и то по френски с унаследения тънък стил и разкриване на сложността, която е безспорно по силите на нашето разбиране и благосклонност към други естетически виждания. Клод Естебан е издал книгите: „Опустошеният сезон“, „Тази, която не спи“, „Непосредственото и недостъпното“, „В празнота, която пристига", „Място извън всяко място“, „Земи, опори на сърцето“, „Името и обиталището“ и „Критика на поетическия разум", откъдето са взети настоящите есета.