излизането

„Тарас Булба“ е едно от първите произведения на руската литература, преведени на бъл гарски още преди Освобождението - в 1872 г. - от известния критик, педагог и просветител Нешо Бончев. 1 Изключителният интерес към повестта на Гогол още преди освобождението на България, в епохата на подем на националноосвободителното движение, се обяснява преди всичко с го лямата близост в съдбите на украинския и българския народ, с дълбокото съзвучие между освободително-патриотичните идеи на Гоголевото произведение и идеите на българската нацио налноосвободителна борба, с настойчивата назидателност на произведението, със страстната му насоченост към съвременността, с желанието на преводача да повдигне духа на българите, да укрепи вярата им във възможното и близко освобождение, като покаже масовия героизъм, широкия размах на народното движение на казачеството срещу също такъв троен гнет - на ционален, духовно-религиозен и социален - като гнета, тегнещ на тогавашна България. Особено се хвърля в очи аналогичната роля на защитата на вярата като една от съществените прояви на националноосвободителното движение, характеризираща еднакво историята на Украйна от XVII в. и България в ХІХ в.: както на времето полската шляхта използува Унията като средство за национално и социално закрепостяване на украинския народ, така и турците насилствено потурчват българи със завоевателна цел. За Гогол казачеството представлява онази част от украинския народ, която е изиграла най-голяма роля в защита на родината от външни врагове. За преводача и неговите читатели казачеството въплътява смелостта, героизма и всички най-хубави черти на руския народ, към който са обърнати погледите и надеждите на българите за освобождение. Едва ли има друга страна, където така непосредствено да се е възприемала идеята за единство на историческата съдба на украинския и руския народ, както в България. От друга страна, органическата връзка на Тарас и неговите синове и другари с народа, с родината, другарското чувство, което еосновен закон в Запорожската Сеч, всеобщият ге роизъм, присъщ не само на отделни герои, но и на всички казаци, представляват образец, средство за възпитание, за морална подготовка на българите за предстоящите велики събития. И така патриотизмът, освободителният патос, романтическата героика са основното, което привлича вниманието на Н. Бончев към „Тарас Булба“. Без съмнение голямо значение имат и високите художествени достойнства на произведението, изумителното майсторство на ху дожественото изпълнение, своеобразното съчетание на жизнена достоверност (реализъм) и вдъхновяваща романтическа героика.

Твърде много са неизяснените страни от миналото на нашата поезия. Това особено се отнася до женското присъствие в нея, до данните за онази българска Сафо, която остава в тъмнината на времето. Фактът е конфликтен и необясним, тъй като българката участвува активно в създаването на народната песен и е с несъмнени приноси в съкровищницата на поетичното слово. Творбите и от нашето далечно минало обаче са без авторство. Това създава своеобразен мит - наличие изключителни достижения, чиито създатели и създателки са безименни. Не са изяснени и по-сетнешните, вече печатни изяви. Някои от авторите поддържаха тезата, че за първа българска поетеса би могла да се приеме Елена Мутева. Оказа се обаче, че преди нея, още в 1853 г., стихотворна творба е публикувала разградската поетеса и преводачка Станка Нико лица Спасо - Еленина. Факт - неоспорим, ако държим и разчитаме на документа. Посмъртвата публикация на Мутева в „Български книжици" е през 1858 г., в кн. 9, цели пет години след публи кацията на Станка Николица. С други думи - Станка Николица Спасо - Еленина е първа поне по годината на „първа печатна изява". Това не е най-същественото. Далеч по-значимо е, че разстояние на няколко години, в определени исторически условия в българската поезия навлиза жената - не само като „съчинителка", а и като творец с конкретно определено авторство. Дочо ле ков публикува статия, посветена на Станка Николица Спасо - Еленина, под заглавие „Първата еманципирана българка и книжовничка". Покрай многобройните си наблюдения той отбелязва „В миналото, а и сега много българи и чужденци възприемат това име като псевдоним. Но една българска учителка в Разград в средата на XIX в. е убедена, че псевдонимът за нея е излишен B Тя е нямало какво да прикрива. " Става дума за излизането на жената като творец от една анонимност, която е хвърляла сянка върху литературата ни от векове. И Кое е особено интересното? Почти в същото историческо време тази анонимност е разрушена от други жени - авторки на поетичното слово. Несъмнено - поради създадените конкретня исторически и обществени условия за това. В търсене на неизяснените въпроси около Станка Николица попаднах на книга, издадена от Никола Геров Белчев - „Песнопойче“ от 1860 г. В сборника на с. 60 съставителят помества творба която според думите му е от неговата любима. Заглавието гласи: „Песнь сочинена от преводителе вата любовница". Т. е. в сборника, в който са поместени не само негови песни, се оказва творба от нашата ранна феминистична поезия - факт, добросъвестно отбелязан от съставителя. От самия текст се разбира името и на „съчинителката"