изобразителното

Годините, последвали след Първата световна война, са преломен период историята на българската литература и изобразително изкуство. Кризата на модернизма, новият етап в развитието на критическия реализъм и създаването на социалистическия реализъм съставят основното съдържание на художествения процес в България в навечерието на Септемврийското въстание от 1923 г. При обща за литературата и изкуството насоченост на развитието тези процеси получават своеобразен израз във всеки един от тях. Комплексното изучаване на литературата и изкуството от предсептемврийския период позволява да се изяснят общите закономерности в художествения процес - закономерността на борбата и смяната на различни форми на художественото съзнание. Такъв род съпоставяния „помагат да се отдели значителното от незначителното, характерното от нехарактерното, закономерното от слу чайното... разкриват общите източници, общата идейна и мирогледна основа... Изучаването на различията между тях позволява да се разкрият такива закономерности и такива факти, които биха останали скрити, ако ние бихме изучили 1 всяко изкуство (в т. ч. и литературата) За изясняване на изолирано едно от друго. връзката на процесите в развитието на изкуството и литературата в предсептемврийския период твърде показателни са оценките на писателите за произведенията на живописта. Статиите на Гео Милев и Людмил Стоянов за съвременната живопис позволяват да се представят по-дълбоко техните размисли за изкуството, за неговата същност и предназначение, допълват картината на единния художествен процес от онова време. Националната катастрофа, с която завършва за България участието й в Първата световна война, победата на Великата октомврийска революция в Русия, революционните събития от 1918-1919 г. нанасят удар по националистическите идеали и илюзии, в плен на които се намира значителна част от художестве ната интелигенция.

Утвърждаването на метода на социалистическия реализъм в българската художествена култура от 30-те години представлява единен процес, обхванал всички видове изкуство и литература, процес, обусловен от особеностите на освободителното движение през този период. Това, което става в литературата изкуството при социалистическия реализъм, не може да се разглежда само като сходни явления, без дълбока вътрешна връзка, без взаимодействие между тях. И Тази връзка се явява както на основата на типологическата общност на художествения процес, така и въз основа на преките контакти, на съвместните творчески усилия, насочени към постигането на една единна цел. Изострянето на класовата борба в началото на 30-те години активизира процеса на политическа ориентация на прогресивните писатели и художници, накарва ги да направят своя избор по пътя на политическата борба. Те се обе диняват около партийните издания като „РЛФ", Ехо“, „Жупел“, „Поглед", „Кормило" и др., встъпват в тясно сътрудничество при решаването на общите за тях политически проблеми, съвместно участвуват в нелегалната, конспиративна работа, провеждана от БКП. Често е трудно да се разграничат сферите на дейността на писателите художниците, обединени в двата творчески съюза - „Трудовоборческите пи сатели" и "Дружество на новите художници". Тук се срещат Х. Радевски, Г. Караславов, М. Исаев, Н. Ланков, О. Василев, Л. Стоянов с А. Жендов, И. Фунев, С. Венев, М. Сотиров, М. Цончева. Съвместната им работа е за тях стимул в творчеството, обединява ги в борбата против фашизма и монархията. Между дружеството „Новите художници“ и „Съюза на трудовоборческите пи сатели" в общата за тях платформа се установяват тясно творчески връзки. В писателския съюз вземат активно участие художниците, които се занимават с литературна дейност, като А. Жендов, И. Фунев, Н. Шмиргела. Х. Радевски си спомня, че А. Жендов беше еднакво мощен и като художник-карикатурист, и като фейлетонист, и като публицист". Той е един от организаторите на Съюза и влиза в неговото ръководство; Н. Шмиргела е не само скулитор иизкуствовед, но и автор на разкази, като същевременно е и секретар на учре дителното събрание на Съюза 2.

Едно от най-важните последствия на Великата октомврийска социалистическа революция и Септемврийското въстание от 1923 г. за българската литература иизкуство е процесът на демократизиране, започнал през втората половина на 20-те години и обхванал и 30-те години. Чувството за гражданска отговорност за съдбата на народа, засилването на критичното отношение към социалните явления, пречещи обществения прогрес, стремежът към самопознаване на националния характер, интересът към вътрешния мир на отделния човек и към историята на народа определя насоката на творчеството на писателите и художниците критически реалисти. „Критиче ският реализъм като метод е способен да се модифицира и усъвършенствува съобразно с националните особености на литературното развитие и обществените условия и остро да реагира срещу социалните неправди..., да отбива модернистичната и декадентска мътилка в изкуството, да бъде близко до социалистическата литература в борбата и за тържеството на идеите на комунизма. В условията на установилата се през 30-те години фашистка диктатура въздействие тона социалистическите идеи върху литературата и изкуството на критическия реали зьм е съставна част от борбата на комунистите за създаване на единен фронт. ПредлоЖеното от В. Д. Андреев определение „литература на демократичното единство" може да бъде отнесено не само към литературата, но и към целия художествен процес в Бъл гария през 30-те години.

В центъра на вселената на социалистическата култура стои Човекът - активен творец, съзидател на новия свят, през чието сърце преминават страданията и радостите от епохата на ХХ столетие. През всички времена концепцията за личността е била определящ критерий за хуманистичния заряд на художествената култура. Рафаело, Леонардо да Винчи, Микеланджело - кой от факлоносците на световната култура може да бъде „код" за разгадаване тайните на хармонията в духовния мир на нашия съвременник, изобразен в книгите, на платната, на киноекрана от майсторите на изкуството на социалистическите страни? Не съществува еднозначен отговор на този въпрос. Днес в основата на изображението на човека от майсторите на словото, четката, звука се намират както националните, така и общочовешките традиции на световната култура, както „статичната“ хармония на Рафаело, така противоречивата сила на „динамичния" свят на Микеланджело, сплавта между науката и живописта, между „движението и дишането“ на фигурите на Леонардо да Винчи, въплъщаващи „вечното“, „човечното у човека", утвърждаващи мира и жи вота на Земята. Както справедливо отбелязва Е. Сидоров, „ако в художественото произведение липсва концепция за света и човека, липсва цялостен авторски поглед, свързващ в едно кардиналните духовни проблеми на времето, то днес вече не може да ни удовлетвори докрай... в душата на всеки голям художник живее стремежът... да хармонизира действителността... Колкото и противоречив и трагичен да е светът, у твореца живее жаждата да разбере закономерностите и смисъла на цялото, да ут върди правотата на живота. B Проблемът за художественото творчество всъщност е проблем за човека и света, който се акумулират и мъдростта на поколенията, и богатството на чувствата, интелектът на съвременника, и прозрението в бъдещето, чието всестранно осмисляне изисква комплексен подход, взаимодействие на всички видове художествена култура. Днес както никога по-рано протича интензивен процес на взаимодействие взаимно обогатяване на музите - на литературата, живописта, музиката, теа търа, киното, диференциация и интеграция на видовете изкуство, дифузия жанровете по пътя им към нов синтез, създаване на нови художествени образи,форми, стилове, отразяващи многостранността на сложния, напрегнат ритъм живота, героиката и трагизма на съвременния свят, острата борба между светлината и мрака, между войната и мира.