изворите

С утвърждаването на християнството като държавна религия в Римската империя през IV в. и с разпространението на християнския мироглед по цялата средиземноморска ойкумена се набелязва процесът на преориентиране на всички сфери на късноантичната духовна култура по пътя на новата идеология. Естестве но той обхваща и областите на естетическото съзнание, на художествената практика и на теорията на изкуството. В настоящата статия бих искал да се спра върху някои тенденции, зародили се у главните теоретици на новата култура - църковните от и от IV-V в. в тяхното разбиране за изкуството и литературата. По-нататъшното развитие на тези тенденции довежда до възникването на своеобразната средновековна теория на изкуствата. В нейната основа до голяма степен влизат късноантичните представи за изкуствата, осмислени в светлината на християнския мироглед. Следва да се припомни, че античността, а след нея и средните векове придават на термина изкуство (tezvn, ars) съществено различно значение от това, което се възприема в наше време. В същност всички области от духовната и предметнопрактическата дейност на човека през късноантичния период се нарича artes. През античността се набелязва и разделянето на изкуствата на свободни (artes liberaies) и служебни (artes vulgares). Към последните се отнасят изкуствата, изискващи физически усилия, към първите - чисто духовните. През II в. от н. е. Гален счита за високи изкуства риториката, диалектиката, геометрията, аритметиката, астрономията, граматиката и музиката като теоретична дисциплина на математическия цикъл. Към служебните изкуства се отнасят всички занаяти. Живописта, скулптурата и архитектурата автоматично попадат в низшия разряд, макар още Гален да счита, че изобразителните изкуства могат да бъдат отнесени и към свободните изкуства. "1 Служебните изкуства се разглеждат като имащи ути литарно предназначение, а свободните - като служещи за удоволствие. През V в. в енциклопедичния трактат „За брака на Филология и Меркурий" на картагенеца Марциан Капела се привежда система на седемте свободни изкуства, коя то, усъвършенствувана от Боеций и Касиодор, става традиционна за средните векове. Свободните изкуства се подразделят на „тривий", включващи граматика, риторика, диалектика, и „квадривий", състоящ се от музика, аритметика, геометрия и астрономия. Към служебните или „механичните“ (artes mechanicae) през този период отнасят музиката като изпълнителско изкуство, живописта, скулптурата, архитектурата и различните занаяти.

За неговата седемдесетгодишнина - а тя беше през есента на 1980 г. - написах в списание «Проблеми на културата» статия, озаглавена «За духовните извори и единство на българската култура». В нея се опитвах да откроя някои от важните му идеи с отношение не просто към литературата или фолклора ни, а към по-цялостните характеристики и единство на самата българска култура. Естествено това бяха идеи, които и лично :за мене имаха ключово значение и които аз широко използувах в собствените си изследователски усилия от този период. Днес, когато мисля за по-важните уроци, които следва да извлечем от неговата личност и творчество, аз изпитвам настойчивото желание да повторя по някакъв начин старото си заглавие. При това то е дастатъчно явна перифраза на наименованието на неговата книга «При изворите на българската култура». А всички тези възможни вариации не просто подрt~ждат и обобщават определени културологически страни и смисъл в обширното творчество на Петър Динеков, които остават неизменно разтворени и засенчвани от литературоведческите, литературо-историческите, крJитическите, фолклориетичните или славистични занимания на учения. Всички тези възможни заглавни вариации по-скоро се стремят да отделят и подчертаят по-общите и принципни идеи на Динеков за българската култура и духовност. Струва ми се, че именно тяхното значение расте с времето; начините, по които той подсказва, насочва и сам предлага синтетични виждания за пътя и особеностите на историческите типове българска култура (кирило-методиевски, старобългарски, възрожденски, фолклорен ит. н.) навярно тепърва могат да бъдат използувани по-широко и пълноценно. В същото време разсъжденията му за характерното единство на същата тази култура, при всичките социално-исторически промени на българските общества, могат да се окажат важен ключ за идващите по-млади изследователи. Защото те ще напишат най-после историята на българската култура. Ще я напишат свободно и отговорно, без наслоенията на догми, табута или автоцензура. Когато наближаваше осемдесетгодишнината му, Петър Динеков, някак между другото и с усмивка, но достатъчно категорично забрани на приятели и познати да я отбелязват. Шегуваше се, че не иска да му се напомня колко е остарял.