Хаджийски

През 1933-1934 г. следвах славянска филология. По това време в университета вилнееха хайки от фашистки студенти и тайни полицейски агенти, които често предизвикваха стълкнове ния с прогресивните студенти. Продължаваше процесът срещу Георги Димитров, Попов и Танев в Лайпциг. По призива на партията, Комсомола и БОНСС студентите организираха и провеж даха акции, демонстрации ииздигаха лозунги за освобождаването на Георги Димитров и дру гарите му. Заливаха аудиториите с позиви, като приканваха студентите да участвуват масово във всички акции. Едни от големите студентски акции по това време бяха изгонването на ректора Любен Диков от аудитория № 6, акцията във Ветеринарния факултет и стачката на юрис тите, към която се присъединихме и ние филолозите, както и студентите от целия Историкофилологически факултет. Попаднах в комисия за даване дописки в прогресивната преса за хода на стачката, в която беше и Иван Хаджийски. Виждахме се всеки ден в университета, участвувахме в студентските акции и така нашето другарство, създало се в студентските борби, постепенно прерасна в сър дечна дружба. Иван Хаджийски беше завършил философия, а сега следваше последна година право, за да има свободна професия. При едно арестуване, което стана на ул. „Криволак" № 5 (където се бяхме събрали бонсистите-филолози и бяхме пуснали подписка за събиране средства подпомагане на стачката), Гешев заяви на „графа“ - полицейския агент, който постоянно стоеше пред входа на университета, да не ме допуска повече на лекции. Така вратите на уни верситета се затвориха за мене и по настояване на Хаджийски трябваше да запиша акушерство, да имам и аз свободна професия. за за Една вечер отивахме на кино и срещнахме някакъв познат на Хаджийски. Размениха си няколко думи и под предлог, че много бърза, непознатият подаде визитна картичка с думите: - Хаджи, ето адреса и телефона, обади ми се. Попитах кой е този другар. - Остави това парвеню, не заслужава да се говори за него. Да си продължим разговора. Аз изведнъж си спомних и му казах: - Знаеш ли, наскоро четох много интересна книга - „Авторитет, достойнство и маска". където авторът прекрасно е обрисувал образа на парвеното. Той леко се усмихна и ме запита кой е авторът. Казах, че е Иван Минков. Хаджийски се засмя и каза, че той също я ечел. Разбрах, че той е авторът. Близък приятел на Иван Хаджийски беше Христо Попов от Троян, ветеринарен лекар в с. Панчарево. По едно време Христо беше дълго време в София, виждахме се често и прекарвахме много вечери в интересни разговори. При едно арестуване бяха направили обиск в квар тирата ми на Граф Игнатиев". Хазаинът ми беше руснак-емигрант, изплаши се и ме изгониха Иван помоли Христо и той ме настани при една негова леля. Един ден Иван ми каза, че трябва да замине за Троян да уреди някои свои работи. След заминаването му в разговор с Христо разбрах, че Иван живее в двуетажна къща на главната улица в Троян и че баща му има манифактурен магазин. Не ми каза обаче, че половината от стоката в магазина са елеци и антерии, шити от баща му, престилки и детски роклички, шити 104 от майка му.

Периодът 1937-1940 г. еособено интензивен за Хаджийски. Той не само бързо усъвършенствува авторското си умение, техниката на боравенето със словото, но разгръща и жанровия си диапазон, стре мително се приближава до своята основна творба - Бит и душев ност на нашия народ". През 1937 г. във „Философски преглед се появяват три негови публикации и всяка от тях бележи отделна жанрова и стилистична ли ния. „Историческите корени на нашите демократически традицин" представлява своеобразна съвременна политическа проповед и може да се приеме за един вид продължение на публицистичната дейност от предишния период в развитието на автора. „Върху бита и психологията на нашето еснафство“ е пряк предшественик на голямата творба, първо навлизане в съкровената тема на Хаджийски, фраг мент, който след това ще се разгръща в многопластово произведение. През есента на същата 1937 г. е отпечатана третата рожба на тази плодоносна година: „Из философията на съвременния затвор". Авторът е поставил подзаглавие: „Наблюдения и размишления върху неговото възпитателно въздействие". В самия текст още в началото срещаме предупреждение и самоопределение: „В настоящата статия даден превес на живия непосредствен опит", а на последната страница се дава наново косвена самохарактеристика: „аз смятам, че из несените факти с достатъчна сила внушават убеждението..." Подобни обяснения показват, че авторът се замисля върху жанра на произве e дението и върху въздействието, че не е равнодушен към ефекта. Творбата е разделена на девет части. В сравнение с „Историчес ките корени" този текст не разчита на интонационно разнообразие, на акценти, а е построен в равна, неутрална, като че ли осведомя ваща интонация. Напълно отсъствуват въпросите, анафорите, а с това липсва и предпоставката за възходящи или низходящи градации. Ав И торът действително е заел позицията на наблюдател и тълкувател. Първата част още със самото си начало сочи конкретност - на помня скорошно събитие, очевидно коментирано доста оживено в обществото: помилванията по повод раждането на престолонаследника последвалото засилване на престъпната дейност. Всъщност функ цията на това напомняне е да замести въпроса: защо това е така? В края на тази встъпителна част се прибягва до рязък стилистичен преход.