Ханчев

Живо си спомням една случка от първите години след войната. По онова време Съюзът на писателите се намираше на улица „Леге разполагаше само с две или три скромни помещения, в които трудно се побираха дори неговите административни и редакционни служби, тогава още твърде малобройни. Затова, когато се налагаха общи срещи на членовете, възникваха трудности и по необходимост трябваше да се търси временен подслон под чужд покрив. Така, някак неочаквано, през март 1947 г. общото годишно събрание се състоя в голямата концертна зала на „Радио София".

Винаги е интересно да се проследи творческото развитие на един талантлив поет, да се видят неговите упорити търсения, ония трудно уловими, едва забележими зигзаги в пътя му, постепенното му израстване, промените, които стават с него. И толкова е поучително това проследяване. То може да ни предпази от погрешни и прибързани увлечения при преценяване на творците, особено на младите. Страшно индивидуално, неравномерно във външните си изяви е всяко истинско развитие на таланта. И все пак винаги има една обща основа. Животът и дейността на творческата личност са едни и същи и едновременно - винаги различни, нови, неповторими. В оригиналното, вдъх новено творчесвто като в звездно небе смайва разнообразието на близките далечни, ярки и по-бледи звезди, на преливащите се съчетания от багри контрасти. Във всяко от отделните частици има импулси, крият се отделни светове, пътища към безкрайното. Няма начало и няма край - а в същото време сякаш всяка една от звездите е и начало и край... И И Когато се възхищаваме от творчеството на един интересен поет, ние може да останем изненадани от началото на неговите търсения. Често първите творчески подтици представят твореца в особена светлина. Често по-нататък той е съвсем различен, поне външно така се изявява. Защото в сърцевината винаги има нещо, което свързва разнообразните прояви, дава строго очертана завършеност, прави дори полюсните явления приемливо обединени в непов торимо и здраво единство, в цялост. В поезията винаги наблюдаваме дълбока индивидуална осмисленост, винаги има нещо закономерно, правдиво, ЛОГИЧНО.

Поетическият свят на Ханчев бързо заплени не само нашия, но и световния читател. Само няколко години след смъртта на поета (1966) стиховете му се пресътво ряват на съответните езици във всички социалистически страни.. Лирическият герой на Ханчев проговори и на английски, френски, испански, италиански, немски и други световни езици. Сред десетките сборници на чужди езици изданието на руски език е найпредставителното. То включва не само най-голям брой творби, но и най-ярките му произведения от познатите ни стихосбирки: от ранните лирически стихотво рения на юношата-поет до забележи телната зрелост на поета. Предговорът, както и хронологическата подредба на подбраните стихове позволяват на читателя и специалиста да вникнат отблизо в съкровения свят на нежния лирик, да почувствуват неговото своеоб разие и да съдят за цялостния му облик, за неговите специфични търсения, неповторима поетика и възходяща творческа еволюция. Алберт Опулски е вложил изключи телна топлота, много обич, усет и талант, за да зазвучи плавно, на хубав руски език, поетическото слово на Ханчев. Живял години наред с Ханчевото мислене, образност и световъзприемане, преводачът се домогва до оригиналния му художествен изказ. Нещо повече: в творби като „Лози в Монмартр“, „Молитва към революцията" или „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка", руският текст съперничи на оригиналния. Този стремеж да се достигне оригиналната мелодика на стиха, колкото и трудно постижимо, доминира и съпътствува почти навсякъде търсенията на преводача-поет. Той не робува на онзи познат педантизъм при превода, при който се подреждат дума по дума всички мисли, без да се съхранява атмосферата, общият смисъл, мелодика и идейно-емоционално въздействие на оригиниалното произведе ние. Като се придържа в оригиналния текст, Опулски се стреми да постигне поетическия му адекват на руски език, за да подчертае неповторимите интонации, алитерации, ханчевски багри и отсенки на речта, изострената му чувствителност към съвременността, без които би загубил своето очарование и изящество. Грапавините, които срещаме тук-там в руския текст, не са белег на недоглеждане или небреж ност. Те са по-скоро знак за усилията на Опулски да се доближи до спецификата на ханчевското слово, до новаторската му непривичност.

Сътвореното от този поет издава тънкия усет на художника-лирик към фраг мента, към вярно отразеното мигновение, към проникването в дълбините на детайла и едновременно с това — чувството за единство на пресъздаваното, за цялостно и монолитно отражение на действителността. В неговата художе ствена палитра единичното е само крачка към общото, то е средство за постигането на крайната цел - изображение битието на общото. Може би тъкмо затова в творчеството на Веселин Ханчев има няколко основни теми, към които поетът се връща многократно в своите творби от различни периоди. Съсредоточаването на неговото поетическо внимание върху един проблем в течение на години говори за усилията на духа да обозре всестранно явлението, да постигне неговата същност в динамиката на развитието и изменението му. Освен това тази „многопластова“, ако можем да я наречем така, интерпретация, която се осъществява на отделни качествени нива в различни отрязъци от време, позволява да се създаде представа за движението на авторовото самосъзнание, за промяната, настъпваща в образно-емоционалната система на поета в процеса на търсенето на истината. Ако трябва най-общо да се определи съдържанието на Ханчевата поезия, би могло да се каже, че това е поезия на хуманизма, на раждането му и изстрадването в човешката душа, на опитите да се съхрани той от атаките на отчуж дението и самотата. Хуманизъм - ето думата, която обема в себе си светлите дирения на поета, но заедно с това и раздиращите го нравствено-философски дилеми, мъчителните рефлексивни вглъбявания в космоса на своето собствено „аз" и спонтанните изблици на възторг пред всемогъществото на природата. Още в юношеските стихотворения на поета се долавя лъхът на тоя хуманистичен порив - първата му стихосбирка „Испания на кръст“(1937) демонстрира активността на неговото социално мислене, болезнената чувствителност при възприемането на жестоките и драматични събития в Испания по време на гражданската война. Неспокойното му съзнание се бунтува пред безсмислицата на кръвопролитията, не може да приеме ужаса на братоубийствата. Но в тия стихове позицията на автора още не е определена, неговото отношение към двете страни на този класов конфликт е неясно и протестът му е оцветен от отвлечеността на един хуманизъм „въобще“, една любов към хората „изобщо". Поетическото съзряване на Веселин Ханчев е сложен и противоречив процес. Започнал в края на 30-те години, той минава през неизбежните младежки лутания и слабости, за да стигне до първите действително значими творби в началото на следващото десетилет ие, където поетът се домогва до непринуден и естествен изказ. В интонацията на правдиво рисуваните и неукрасени от него картини отеква звученето на остри социални мотиви...

Испанската гражданска война от 1936—1939 г. е едно от онези събития в човешката история, които получиха особено широк обществено-политически и културен резонанс. Вътрешният конфликт на една нация прерасна в сблъсък с международно значение дълбоко отражение върху историческите съдбини на Европа. Тази братоубийствена война отне около един милион човешки живота и причини на Испания огромни мате риални разрушения. Над половин милион души, сред които цветът на испанската интелигенция, отидоха за няколко десетилетия в емиграция. Кървавият двубой, който доведе до раздеделение на испанската нация и представляваше по същество общонационална трагедия, бе отразен от десетки творци от различни страни: А. Мачадо, Р. Алберти, М. Ернандес, П. Неруда, Н. Гилен, С. Валехо, М. Колцов, И. Еренбург, Ст. К. Нойман, А. Малро, Б. Хемингуей и др. Испанската гражданска война получи широк отклик и в творчеството на редица български поети и писатели: Н. Вапцаров, Мл. Исаев, Л. Стоянов, Ал. Геров, Кр. Пенев, В. Ханчев, Св. Минков, М. Грубешлиева, Кр. Белев. Испания, която до 30-те години на века е стояла извън орбитата на системните духовни интереси на българина и до голяма степен е била за него терра инкогнита“, „една загубена страна на рицари и на плата", по точния израз на Вапцаров, една държава ня къде накрая на земята, изведнъж му става близка и скъпа. Българската общественост е следяла с трепет испанските събития през онези тревожни години, вълнувала се е от всеки обрат на испанския фронт, приемала е като собствена участ трагедията на един далечен народ, изживяващ неимоверни страдания. В тази обществена атмосфера появява първата стихосбирка на Веселин Ханчев „Испания на кръст“ (1937), представляваща особено интересен факт в нашата литература от втората половина на 30-те години. НЕТ ETY RERO & 380 ce Изследователите на Ханчев или отминават с мълчание неговия поетически дебют, или говорят само с няколко думи за него, като изтъкват неопределеността на идейните позиции на младия автор, нежеланието му да вземе страна в испанския конфликт и сериозните художествени недостатъци на книгата, бегло споменавайки за актуалността и през онези години. В този смисъл показателна е например оценката, която Б. Делчев дава на „Испания на кръст:

На 19 октомври 1989 г. в Стара Загора се състоя юбилейна научна сесия, посветена на 70-годишни ната от рождението на изтъкнатия български поет, преводач и критик Веселин Ханчев. Тя беше орга низирана от Института за литература при БАН. Дома „Литературна Стара Загора" и Общинския съвет за духовно развитие - Стара Загора, и се проведе в рамките на традиционните „Есенни литературни дни - Стара Загора". Съпровождащите сесията литературни празници бяха открити на 18 октомври 1989 г. със запалването на огъня на поезията от известния поет Божидар Божилов пред родната къща на В. Ханчев. Същата вечер в залата на Старозагорската народна опера се състоя литературно четене на поети от цялата страна, носители на литературни награди. Слово за поезията произнесе главният секретар на Съюза на бъл гарските писатели Петър Караангов. Връчена беше националната награда за поезия „Гео Милев" за 1989 г. на старозагорския поет Стойчо Стойчев за новоизлязлата му стихосбирка „Рана". Научната сесия за Веселин Ханчев се проведе на 19 октомври 1989 г. в Профсъюзния дом на културата в Стара Загора (пленарната зала). Преди започването й ст. н. с. Илия Тодоров представи новоизлезлия библиографски труд „Веселин Ханчев. Библиография“. С., НБКМ, 1989 г., съставен от Стоян Стаев, Християна Илиева и Елена Фурнаджиева, с предговор от Веселин Йосифов, вклю чен в поредицата от персонални библиографии за български писатели. Сесията беше открита от Тошо Христозов председател на Общинския съвет за духовно развитие, който произнесе слово за живота и делото на В. Ханчев, Ст. н. с. Сабина Беляева, научен секретар на Института за литература и председател на сутрешното заседание, обоснова необходимост та от нов критически поглед към творческото дело на поета. Силно емоционално бе и словото на дьщерята на В. Ханчев, Елка Ханчева-Ришар, която предложи свой зрителен ъгъл към творчеството на своя баща, изградено според нея върху двете велики сили, най-високо ценени от него - Свободата и Любовта. Тя приведе неизвестни досега, не публикувани стихотворения на поета, останали само в архива му. Божидар Божилов произнесе вълнуващо слово за Ханчев и поколението пости от 40-те години, в което се преплетоха лични спомени и импровизирани размисли за творческото своеобразие на Ханчевата личност и за пътя на съвременната българска лирика.