характера

До скоро въпросът за началото на критическия реализъм в българската литература беше безспорен - за негов основоположник се смяташе Любен Каравелов. Неотдавна обаче Г. Цанев излезе със статия „Началото на критическия реализъм в българската литература“, в която смята, че е необходима „една внимателна проверка на фактите, която би ни довела до нови изводи“. В тази статия той прави преглед и анализ на Славейковото творчество, като изтъква неговия критико-реалистичен характер. Спира се също на неговите литературнокритически статии, на преводната му литература. Като изхожда от нашата обществена действителност, Г. Цанев сочи критическия реализъм за основно направление в българската литература, а негов пръв представител П. Р. Славейков. По същия повод напоследък написа статия и П. Зарев - „Литературната ни история и богатството на литературния процес“. Авторът насочва вниманието си повече върху анализа на естетическите възгледи и художествената практика на П. Р. Славейков. В резултат на това той идва до заключение, че творчеството на Славейков „по характер, по изобличителна система е творчество на предкритическия реализъм и е преход към него". 1 Като се старае да разкрие общата насока" на неговата поезия, той приема едно погрешно според нас становище, че основна черта в творчеството на Славейков е неговият „специфичен интерес към интимното, към света на пробудената личност", - неговата любовна поезия. От друга страна, той смята, че тъй като Славейков е реалист с твърде разностранно отношение към действителността, без съсредоточаване към специфичните конфликти и тенденции на времето - неговият реализъм се характеризира с „пълнота“ и „многоликост“ в изобразяване на живота, без една определена и последователно изразена тенденция. Това му пречи да израсне като критически реалист. Без да се съгласяваме с мисълта, че в творче ството на Славейков липсва една определена и последователно изразена тенденция, или че в нея липсва съсредоточаване към специфичните конфликти и тенденции на вре мето, все пак редица мисли и наблюдения на автора в тази част на статията са така интересни, че карат читателя да се замисли отново върху тези проблеми.

Когато говорим или пишем за нашия на ционален характер, за характера на бълга рина в различните му отсенки и нюанси, ние сме склонни да мислим, че можем да изчерпим лесно въпроса - ще кажем не за скромността и трудолюбието му, за храбростта и твърдостта, му, за честността и гостоприемството му... Но когато поискаме да навлезем в детайлите, в дълбочината и същността на този проблем, ние изведнъж се сблъскваме със сложни, трудно разрешими въпроси, с един цял лабиринт от неизследвани, непредполагани и изненадващо за плетени връзки и взаимоотношения, с пси хологически загадки и противоречиви положения. Тази сложност еднакво е валидна както за научните, исторически и публицистични трудове, засягащи черти от характерологията на българина, така и за художестве ните произведения, в които се пресъздават характери на българи. Ще срещнем изумително разнообразие на трактовки, гледища, възгледи, мнения и преценки

Мнозина може би ще се запитат какво е накарало една славистка да се зае ме с тази толкова експлоатирана тема, каквато е Гоголевото влияние върху следващите писателски поколения. Непосредствен подтик да се заловя с нея ми дадоха различните мнения за характера и обема на това влияние - те наложиха необходимостта да посоча конкретно мотиви в чужди творби, идентифицирани като Гоголеви, и да отговоря по-отблизо на неизменния въпрос: ако са подобни, защо все пак са различни? Гоголевото изкуство не е изгубило и до Днес своята творческа сила, за което свидетелствуват много произведения на световната литература, а още повече на съветската. Романът на Булгаков „Майсторът и Маргарита“ и „Дяволияда - Повест за това, как близнаците погубиха делопроизводителя" са може би най-фрапантният пример за неугасващото влияние на Гоголевия дух и Гоголевото художествено творчество. Ето защо въпро сът, на какво почива това влияние, по-скоро печели актуалност, отколкото да се смята, че я губи. В случая с българските писатели Любен Каравелов и Иван Вазов е направено много, за да се изследват известни паралели в творчеството на руския писател инеговите български „ученици“. В тази връзка трябва да споменем изследовате ли като М. Арнаудов, д-р Н. Бобчев, В. П. Велчев, Л. Воробьов, Любомир Георгиев, Н. С. Державин, Георги Константинов, К. А. Копержински, Н. Л. Кравцов, Малчо Николов, Боян Пенев, Захари Стоянов, П. Тодоров, Милена Цанева Георги Цанев. И Като изходна база на моето изследване избрах Гоголевата „Повест за това, как Иван Иванович се скара с Иван Никифорович" (1834) и българските повести „Българи от старо време" (1867) на Любен Каравелов и „Митрофан и Дормидолски“ (1881) и „Чичовци“ (1884) на Иван Вазов. За да огранича работния си терен само върху тези повести, ми се наложи по различни съображения: от една страна, общият мотив предлага солидна срав нителна основа. От друга страна, касае се за един изобщо разпространен мотив - приятелство, което поради някаква дреболия се превръща във вражда - този мотив е използуван и преди Гогол. Но както в специфичното представяне на мотива, така и по отношение на сюжета споменатите повести показват някои общи черти. Не по-малко интересен е и начинът, по който писателите излагат мотива - именно във формата на „иносказание“, което чрез включване на един експлицитен разказвач трябва да предизвика у читателя илюзията за приятел ство, което фактически не съществува. Това разработване на мотива, обуслове но от поведението на разказвача, стои в центъра на изследването ми.