хармония

Сбъднал ли се е този сън на Олаф ван Гелдерн - Славейков, ние не знаем. Но животът му след смъртта прилича на земния - все тъй неспокоен и шумен. Ролята на този поет в историята на българската литература и култура е особена, съдбата му - също. Неговото име винаги е възбуждало духовете, предизвиквало е остри спорове - до последно време, когато бе окръжено с ореола на някакво мило, почти идилично, но неприличащо му и сигурно краткотрайно критическо единомислие. Няма друг български поет, за когото да са били изказани, изстрелвани толкова противоположни мнения и оценки. Видни писатели и критици, литературоведи и езиковеди, естетици и публицисти - д-р Кръстев, Людмил Стоянов, Боян Пенев, Стефан Младенов, Димо Кьорчев, Спиридон Казанджиев (да споменем само неколцина от това множество) - сякаш са се надпреварвали да се противопоставят един на друг в отношението си към Пенчо Славейков, да демонстрират различни тълкувания и преценки и когато не влизат в преки стълкновения. Един ще го нарече „велик художник - художник, какъвто българската литература досега не е виждала", ще съзре у него дори гениалност, друг ще заяви с мрачна злъч, че Пенчо Славейков издава признаците на дълбоко и и трагично безсилие", а трети ще „допълни“, че никой български писател „не e тъй слаб художник като него". У едного „Кървава песен" буди „чувство на съжаление за толкова голям труд, който е отишъл напразно", а за другиго една единствена глава от нея „струва колкото цялата българска литература след Освобождението“. Един язвително ще подхвърли, че езикът му е „измъчен до смърт, сякаш умишлено изтезаван за незнайна цел, пълен с варварска дисхармоничност“, друг възхитено ще го характеризира като „чуден“, „чарующ“, достоен само той да обезсмърти името му, а на трети и тези епитети ще му се сторят слаби, та ще назове Славейковия език „Вълшебен". Някои виждат в поезията и мирогледа на Пенчо Славейков едва ли не само мрак и безнадеждна меланхолия, а други - светло жизнелюбие и жизнерадост.

В своята известна статия „Четвъртото измерение в киното" Сергей Айзенщайн противопоставя традиционния монтаж по доминанти, т. е. свързването на кадрите на основата на един техен главен (доминантен) признак спрямо един друг тип монтаж — обертоновия, при който обединяващ фактор се явява обертоновият комплекс, разбиран като сетивно обобщение на множество дразнители: пластически, звукови, емоционални, които извиква отделният кадър. Но обертонът в киното, както и в музиката възниква като реална даденост само в динамиката на музикалния и кинематографичния процес. Предвиден в партитурата, той се реализира едва при въртенето на филмовата лента в апарат, респ. при оркестровото изпълнение на симфонията. Иначе казано, зрителният обертон е елемент на четвъртото измерение - времето. Неизобразим в пространството, той възниква и съществува само като явление четириизмерно, в единството на пространство и време. Принос в естетиката на филма, наблюдението на Айзенщайн придобива с годините широко принципно значение. Големият теоретик формулира една естети ческа тенденция, проявила се още през последните десетилетия на XIX в., но особено интензивна и перспективна в нашето столетие. Става дума за нарасналата роля на време-пространствените връзки в емоционално-образното пресъз даване на жизнената реалност. Бързото развитие на природните науки и философията в условията на научнотехническата революция, като наложи своя отпечатък върху световъзприемането на съвременния човек, засегна и структурата на художественото съзнание. Изсле дователският патос, характерен за науката, прониква и съвременното изкуство в неговите най-високи проявления. И обществените, и природните науки активизи рат у човека „чувството за история", задълбочават представата за времето, пространството и движението като форми на материалния свят. Оттук и повише ното изискване за историческа достоверност на художественото изображение, за пълнота и истинност на естетическите представи, постижими в плодотворния синтез с принципите и завоеванията на научното мислене. Процесът на взаимопроникване между наука и изкуство започна в нашата литература в края на 20-те и началото на 20-те години. Може би най-рано той се прояви у такъв подчертано градски писател като Светослав Минков. Неговите гротесково-фантастични разкази се откроиха рязко на фона на дотогавашната ни повествователна традиция, в която битовото, етнографско начало, дори когато биваше талантливо преодоляно, оставаше необходима съставка на нейния национален колорит. Заедно с един нов космополитичен интериор в тези разкази нахлуваше неудържимо най-тревожният от парадоксите на съвременната цивилизация: в своето забързано стремление към удобствата на техницизма човекът върви в същност към гибелта си. Ще се сбъднат ли предсказанията на футуролозите?

Някога критиците и читателите на Траянов видяха в него най-яркото изражение на българския дух, на непокорното древноезическо скитско начало, усетиха в стиховете му непокорството на исихасти, адамити и богомили. Лилиев, чието творчество беше най-близо до основните естетически принципи на символистите (поетичен език, различен от грубия език на прозаичното всекидневие, превръщането на образа в символ, в знак на духовното преживяване, на скритото „аз" на поета и на невидимия глас на нещата, извеждането на контрастното до общото - до космоса, до идеите, до абсолютното и неговите координати - безкрая и вечността), бе възприеман като представител на космополитното, на индивидуалистичната поезия, откъсната от живота и актуалната съвременност, от националните извори. Лилиев бе отричан като безполезен поет и от довчерашните си приятели и съмишленици по пътя на символизма като Л. Стоянов (който пише отрицателни статии за него на страниците на сп. „Хиперион", а по-късно във в. „Щит"), и от тези, които, за да вървят напред, да творят нова естетика на делничното, на всекидневното в поезията, на прозаизирания език и нова, предметна образност, като Далчев, воюваха заедно с кръга „Стрелец“ с обая нието на Лилиев, стремейки се да го преодолеят в собствената си душа и поезия. Едва през последното десетилетие нашата литературна критика можа да види у Лилиев не само създателя на блестящ със своята виртуозност и музикалност стих, не само поета, който можеше да превръща езика в настроение и музика, но и изразителя на най-тънката душевност на българина, предста вителя на моралната чистота, кристално чистото, безумно синьо небе на нашата поезия; да види в негово лице поета на своеобразната духовна съпротива срещу жестоката буржоазна съвременност - съпротивата на нежността духовната устойчивост, да почувствува бледата светлина, излъчваща се от сърцевината на една невероятна по своята чистота и духовен финес поезия