Хенрих

Българската творческа интелигенция винаги е търсела възможност да обшува - пряко или косвено, с големите европейски писатели, мислители, с хората на науката и културата. Още от епохата на националното ни възраж дане книжовници и общественици са съзнавали тази необходимост и са полагали много усилия, за да влязат в контакт и се сродят с духовния живот на свобод ните народи. Бидейки всеотдайни радетели за създаване на своя национална литература и култура, те са били същевременно и възторжени поклонници ценители на световната литература и култура. И още тогава, в условията едно тотално чуждо потисничество, видният български патриот и критик Нешо Бончев ще напише през 1873 г. своята уникална статия - Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им. По своята теоретическа, методологическа, конкретно-историческа насоченост тая статия сякаш представлява синтез на размисли и прозрения на цялото поколение възрожденски писатели и революционни дейци. на Това съзнание ще се разширява и угльбява в следосвобожденската науч на и художествена интелигенция, за да намери своя най-пълен израз в дей ността на проф. Ив. Шишманов - възторжен и компетентен строител на националната ни наука и култура. С рядка ерудиция и настойчивост десетилетия на ред той работи за сродяване на новите поколения с историческото развитие и съвременното състояние на европейските, а и на световните литератури. Наред със своите научни изследвания и университетски преподавания Шишманов търси всяка възможност да установи и лични контакти със съвре менни литератори и културни дейци от различни страни, уверен, че близкото, непосредното опознаване на човека дава възможност да бъдат разбрани подобре и делото му, мисловността му, цялата му душевност. А, от друга страна, да привлече вниманието им към българската историческа съдбовност и съвре менни тежнения. И наистина много и много са личните познанства на нашия учен патриот и хуманист с чуждестранни представители на научната, художе ствената, обществената мисъл. В резултат на тия познанства днес ние разпо лагаме с една удивително богата кореспонденция, извънредно интересна показателна за ония въпроси, които са вълнували европейската научна и ху * Бел. ред. Включените тук статии са изнесени като доклади на Третия българо-сканди навски симпозиум - 20-27 септември 1985 г. във Варна. 106 дожествена интелигенция, за научната и социално-нравствената проблематика на времето. Със своите човешки качества и научна ерудиция, с безкрайния си хуманизъм и демократизъм Шишманов е печелил доверието и уважението на своите събеседници, а е печелил и приятели на България, пробуждал е интереси към нейната древна и нова култура.

Несъмнено драматургията на Ибсен крие загадка, и то не само една. Преди всич ко какво кара хората от края на ХХ в. да пълнят залите при постановки на негови пиеси, да търсят контакт с този мълчалив и странен норвежец. Същият този, който и в края на миналия век предизвиква истински шок в Европа, мъчително прощаваща се с минали културни епохи и в напрегнато очакване на необещаващото нищо хубаво ново време; в Европа, разтърсвана от противоречия, търсения и лутания; в континента на кръстопът между два века. Промените тотално настъпват във всич ки сфери на живота - бързо, властно и категорично. Те не дават възможност на „малкия човек“, както и на „доброто буржоазно семейство" да се опомни от сътре сенията, които изживяват. Човекът постепенно губи себе си, средният европеец губи чувството си за ориентир в мощните идейни течения, които завладяват света. Остава само чувството, че губи себе си. На власт са нищожествата, цари бездуховност и търгашество; това е времето на големия компромис със себе си, когато всичко се превръща в стока. Навсякъде господствува духовно мъртвило на ръба на двата века - романтичния" ХІХ и „модерния" ХХ, — когато цивили зацията се възправя срещу човека, срещу неговата личност и така се поражда пробле мът за индивида, за неговата стойност и ролята му в обществото. Променят се изцяло възгледите и ценностната система. Няма и следа от ренесансовия антропоцентризъм; формулировката „човекът е мярка за всички неща се изменя в „човекът е средство". Оттук и появата на бездушието. То се корени в бесния стремеж към трупане на материалното. Тогава се създава и култът към преуспялата личност, моралните критерии за добро и зло губят своя смисъл. Според новите представи преуспяващият е добър, а неуспяващият - лош. Именно така се ражда духовният вакуум. Ибсен го установява, концентрира мисълта си в него и се стреми да измъкне човека оттам. Големият драматург се бори за самоосъзнаване на човешката личност и издига идея та за максимализма като реакция на компромисите, наложени от системата, която деформира индивида. Обществото не позволява, то забранява изявяването на лич ността с възможности, които остават неин потенциал, или ги насочва към сфера, в която човешкото се погубва. Срещу нищожеството на средата, която го заобикаля, и ограниченията на обществото се възправя Ибсен - самотникът, несрещнал никъде разбиране, объркан от безкрупулността и дребнавостта на хората, от които очаква много; човекът, в чиято драматургия се срещат две епохи и който е голямата загадка за съвременниците си. Въпреки хулите му се кланят като на бог и въпре ки това той последователно ги отбягва - може би смята, че не са го открили такъв, какъвто е. Предпочита да е колкото може по-далеч от литературните котерии. Той е „извън тази тъй наречена република на книжовността, която всъщност не е нищо друго освен панаир на лъжци и търгаши“ (Унамуно).